Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Закусихме със сладолед, после в десет и петнайсет отидохме в кафенето. Вяхме получили имейл, който ни съобщаваше да посетим някакъв чат руум. Кели натисна няколко клавиша и се озовахме там. Де Сабатино ни очакваше — или поне някой, който нарече себе си Големия Ал. Диалогова кутия ни покани на частен разговор и, слава Богу, че Кели беше тук, за да пилотира.

Минах направо на въпроса. Кели написа: „Нуждая се от помощта ти“.

„Какво искаш?“

„Тук имам нещо, което трябва да разшифроваш — не съм съвсем сигурен какво е, но зная, че си в състояние да го направиш.“

„За работа ли става дума?“

Трябваше да го прикоткам. Беше скътал всички онези пари от Коза Ностра наполовина заради самия кеф — „електричеството“. Сега, като се замислех, Пат навярно бе взел думата от Големия Ал. Този тип се наслаждаваше на удоволствието да е над големите момчета. Знаех, че ако използвам подходяща примамка, няма начин да не захапе.

Започнах да говоря и Кели затрака на клавиатурата.

„Няма да ти кажа! Повярвай ми, голяма работа е. Ако искаш да хвърлиш един поглед, ще трябва да дойдеш при мен. В Дейтона съм. — И после започнах да лъжа. — Други твърдят, че не било възможно. И аз се сетих за теб.“

Пипнах го. Той незабавно отговори:

„Какъв е форматът?“

Обясних му всички подробности.

„Мога да дойда чак в девет вечерта. Пред «Буут Хил Салуун» на «Мейн Стрийт».“

„Ще те чакам.“

Кели излезе от Мрежата и ние платихме дванайсет долара. Около една стотна от онова, което щеше да ми струва частен детектив.

Имахме адски много време за убиване. Накупихме си слънчеви очила, модерни бермуди, тениска и сандали за Кели. Аз обаче трябваше да остана както си бях, така че ризата да покрива пистолета ми. Единственото допълнение бе кърпа на главата, за да не се вижда раната на челото ми. Хромираните очила скриваха другата на бузата.

Тръгнахме покрай плажа. По това време на деня ресторантите започваха да се пълнят с хора за ранен обяд.

Върнахме се в хотела и аз седнах до телефона, за да проверя как стои въпросът с полетите за чужбина. Ако онова, което Големия Ал ми дешифрираше, се окажеше достатъчно за Симъндс, двамата с Кели щяхме да се разкараме от тук. Знаех, че Де Сабатино може да ни осигури паспорти, дори пари. Последва обяд, след това осемнайсет дупки с пиратите — оставих я да победи — и накрая дойде време да се приготвим за срещата.

Към седем и половина слънцето започна да залязва и заблестяха уличните неони. Внезапно попаднахме в друг свят, с кънтяща от заведенията музика и хлапета, фучащи с мотоциклети нагоре–надолу с повече от позволените петнайсет километра в час.

Не знаех на какво се дължи, навярно на времето, но се чувствах някак си дистанциран от истинското положение, в което се намирах. Бяхме само двамата, забавлявахме се, ближехме сладоледи и се мотаехме по магазините. Тя се държеше като всички други хлапета, чак дотам, че поглеждаше към нещо на витрината и изиграваше номера с: „Я виж това!“, демек: „Що не ми го купиш, а?“ Открих, че аз, от своя страна, играя ролята на родител, като й отвръщам: „Не, мисля, че за днес ти купих вече достатъчно неща“.

Наистина се тревожех за Кели. Струваше ми се, че би трябвало да е по-разстроена, че всъщност не би трябвало да приема нещата толкова спокойно. Може би не беше разбрала смисъла на онова, което й казах за семейството й, може би подсъзнанието й не й позволяваше да го проумее. В момента обаче се нуждаех тъкмо от това: от дете, което изглежда нормално и се държи нормално.

Спряхме пред магазин за играчки. Тя поиска да й купя пръстен, който блестеше на витрината. Излъгах я, че не са ми останали пари.

— Не можеш ли да ми го откраднеш? — попита Кели.

След което проведохме сериозен разговор за доброто и злото. Прекалено на сериозно започваше да свиква със статуса ни на бегълци.

Вече беше към девет без петнайсет. Бяхме вечеряли пица и по това време през почивните дни следващото нещо, което правят нормалните хора, е да си вземат сладолед. После тръгнахме за срещата с Големия Ал, провирайки се през редиците от паркирани мотоциклети и тълпите от младежи, носещи тениски с рокерски надписи.

Заехме позиция, от която можехме да наблюдаваме и двата пътя, водещи към „Буут–Хил Салуун“ — в старото гробище оттатък улицата. Това място беше единственото, което напомняше за стария град от двайсетте години, единственото, което не можеше да бъде унищожено и отгоре му да построят хотел. Когато пристигаха рокери и отваряха вратите, от бара започваше да гърми мощен рокендрол. Той се сливаше с латиноамериканската музика и рапа, които кънтяха от минаващите нагоре–надолу автомобили. Това бе най-горещото време от вечерта, нощта и навсякъде се виждаха джипове и пикапи с по шест–седем тонколони отзад. Някои дори имаха сини светлини отдолу и когато профучаваха покрай нас, приличаха на космически кораби с марсианска музика. Сетих се за нашите приятели с черокито и се зачудих дали вече са се прибрали вкъщи.