Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Виждаш ли това тук? — Вече говореше като човек, който си знае работата.

Погледнах към колоните, озаглавени с различни инициали.

— Отнасят се за доставките — поясни той. — Казват ти какво къде и за кого отива.

Започна да се спуска надолу по страниците, за да потвърди заключението си. Докато го правеше, подчертано кимаше с глава.

— Това определено са доставки и заплащания. Между другото, откъде ги намери? Ти не си най-грамотният в компютърно отношение човек на света, а няма начин тези неща да не са били защитени с парола.

— Имах търсеща програма.

— Леле! Каква точно? — Компютърният маниак се завръщаше.

— Мекси двайсет и едно — излъгах аз.

— Хопа, боклук! Сега има неща, дето вървят три пъти по-бързо. — Той погледна надолу, към Кели. — Това им е проблемът на англичаните — още са в епохата на парния двигател.

Сега бе излязъл от електронните таблици и преглеждаше имената на другите файлове.

— И с тези имам проблем — уведомих го аз. — Можеш ли да ги дешифрираш?

— Не разбирам — отвърна Франки. — С кои точно файлове имаш проблем?

— Ами, май са шифровани — просто случайни букви и цифри. Някаква възможност да ги разбереш? — Чувствах се като десетгодишно дете, поискало да му завържат връзките на обувките.

Той прегледа имената на файловете.

— Тези ли имаш предвид? Това са графики. Просто ти трябва съответната програма, за да ги прочетеш.

Франки натисна няколко клавиша, откри каквото търсеше, и избра един от файловете.

— Това са сканирани снимки — поясни той.

Наведе се и отвори кутията със сладолед, взе една от пластмасовите лъжички и започна да яде. След това хвърли на Кели друга лъжичка и каза:

— По-добре ела тук, преди чичо ти Ал да излапа всичко.

Първата снимка се появи на екрана. Представляваше зърнеста черно–бяла фотография на двама мъже, застанали на върха на стълбище, водещо към величествена старинна сграда. Отлично познавах и двамата. Сиймъс Макоули и Лайъм Фърнахан бяха „бизнесмени“, подставени лица за събиране на средства и други операции на ВИРА. Бяха добри играчи, дори веднъж успяха да прокарат „програма за възраждане на северноирландските градове“, подкрепена от британското правителство. Целият проект целеше осигуряване на работни места. Пред правителството излязоха с номера, че ако дадена общност е отговорна за строежите, няма да е толкова склонна да ги взривява. Но не ставаше и дума за това, че изпълнителите могат да, наемат само хората, посочени от ВИРА — същите тези хора продължаваха да декларират, че са безработни и да получават социални помощи, докато ВИРА събираше процент за това, че им позволява незаконно да работят на обектите. Така че на правителството всичко му струваше двойно. Разбира се, бизнесмените също взимаха своя дял. И щом държавата плащаше, защо да не взривяват сградите и после пак да ги строят?

ВИРА несъмнено беше претърпяла огромно развитие от дните, когато просеше дребни монети в западен Белфаст, Килбърн и Бостън. Още повече, че като контрамярка през 1988–ма Северноирландското бюро създаде специална финансова група, съставена от експерти по счетоводство, право, данъци и компютри. Двамата с Юън бяхме вършили доста работа за тях.

Сега Големия Ал отвори поредица снимки на Макоули и Фърнахан, които се ръкуваха с други двама мъже, после слизаха надолу по стъпалата и влизаха в мерцедес. Един от другите бе вече покойният господин Морган Макгиър. Той изглеждаше много елегантен в костюм, който ми беше познат. Бързо хвърлих поглед към Кели, но бе очевидно, че лицето му не означава нищо за нея. За четвъртия нямах каквато и да е представа. В момента обаче това нямаше значение.

Снимката не беше качествена: по краищата имаше тъмна ивица, дължаща се на лошо фокусиране, но въпреки това по паркираните отзад автомобили можех да определя, че са в Европа.

— Хайде да видим следващата — казах аз.

Де Сабатино разбираше, че съм познал нещо или някого. Той просто копнееше да научи какво е, искаше му се да влезе в играта. Беше прекарал пет години в пета глуха и сега имаше шанс да излезе от там.

Естествено нямах намерение да му разкривам нищо.

— Давай нататък.

Последва друга група снимки, които не ми говореха нищо.

Големия Ал ги погледна. На лицето му отново изгря широката динена усмивка.

— Сега ми е ясно за какво се отнасят онези електронни таблици.

— За какво?

— Познавам тоя тип. Работи за картелите.

На снимката четирийсетина годишен елегантен латиноамериканец излизаше от автомобил. Отново по фона можех да се досетя, че действието се развива в Съединените щати.