Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Това е Раул Мартинес — каза той. — Участва в колумбийската търговска делегация.

С всяка минута ставаше все по-интересно. ВИРА винаги твърдеше, че няма връзка с наркотрафика, но печалбите от там бяха прекалено големи, за да ги пренебрегне. Сега разполагах с почти неопровержими доказателства за прякото им участие в картелите. Но това все още не решаваше моя проблем.

Франки продължи да отваря снимките.

— Ей сега ще видиш Раул с някой друг, гарантирам ти го. — След още две фотографии той възкликна: — Ето го, Големия лош Сал!

Този тип беше приблизително на същата възраст, но много по-висок. Навярно по някое време бе тренирал дигане на тежести. Сал беше голямо старо момче, при това съвсем плешиво.

— Мартинес никога не се движи без него — поясни Ди Сабатино. — Едно време вършехме много работа за тях. Готин тип, семеен. Прекарвахме кокаин чак до канадската граница. Тези момчета правеха всичко необходимо, за да осигурят свободен път и после всеки печелеше. Да, тези момчета, страхотни са!

Продължихме да отваряме файловете и видях двамата мъже да се хранят в ресторант заедно с друг тип, този път бял.

— Нямам представа кой е пък тоя — изсумтя Големия Ал.

Гледах над рамото му и не откъсвах очи от екрана.

— Ник? — повика ме Кели.

— След малко. — Обърнах глава към Големия Ал. — Съвсем никаква ли представа нямаш?

— Абсолютно.

— Ник?

— Не сега, Кели — отрязах я аз.

Тя обаче не се отказваше.

— Ник, Ник!

— Върни се при…

— Ник! Аз знам кой е този човек.

Погледнах стреснато към нея.

— Кой човек?

— Онзи, на снимката — ухили се тя. — Ти каза, че не знаеш кой е, ама аз знам.

— Този ли? — посочих към Мартинес.

— Не, онзи, преди него.

Големия Ал затвори няколко прозореца.

— Ей този!

Беше белият тип, който седеше с Раул и Големия лош Сал.

— Сигурна ли си? — попитах аз.

— Да.

— Кой е? — След преживяването ни с видеозаписите очаквах да назове кого ли не: от Клинт Истууд до Брад Пит.

— Това е татковият шеф.

Последва дълга пауза, докато смеля информацията. Големия Ал всмукваше въздух през зъбите си.

— Какво искаш да кажеш с това „татковият шеф“? — попитах аз.

— Веднъж дойде у нас на вечеря с една госпожа.

— Спомняш ли си името му?

— Не, тогава слязох долу да си налея вода и те вечеряха с мами и татко. Татко ме повика да го поздравя и ми каза: „Дай една усмивка, Кели, това е шефът ми!“ Тя успешно имитира Кев, но зърнах в очите й кратък проблясък на тъга.

Големия Ал се включи в разговора.

— Хей! Я виж ти! И кой е татко ти?

Завъртях се.

— Млъквай!

Изблъсках го от мястото му и седнах с Кели на коляното, така че по-добре да вижда екрана.

— Съвсем сигурна ли си, че това е шефът на татко ти?

— Да, знам, че е той, татко ми каза. На другия ден двете с мами се шегувахме за мустаците му, защото приличаше на каубой.

Наистина, мъжът изглеждаше така, сякаш излиза от реклама на „Марлборо“. Докато сочеше, пръстът й докосна екрана и образът на мъжа се изкриви. Прегърнал Кели и застанал пред снимката на човек, навярно отговорен за смъртта на баща й, на мен ми се искаше да направя същото с него, само че в действителност.

Погледнах към Големия Ал.

— Хайде пак да прегледаме всички снимки.

Франки седна на мястото си и върна на екрана снимката на Макоули и Фърнахан с Макгиър.

— Познаваш ли тези хора? — Кели отговори на въпроса ми с „Не“, но всъщност вече не я слушах. Бях в собствения си свят. Забелязах още два автомобила, паркирани от отсрещната страна на пътя. Внимателно се вгледах в регистрационните им номера и в този момент разбрах къде са направени снимките.

— Гибралтар. — Не успях да се сдържа и произнесох думата на глас.

Големия Ал посочи към Макоули и сие.

— Ирландски терористи ли са?

— Нещо такова.

Последва пауза, докато се опитвах да обмисля нещата.

Франки просия.

— Ясно ми е какво става.

— И какво?

— Знаех, че ирландските терористчета купуват кокаин от колумбийците. Идваше по нормалния път до островите край Флорида, после до Карибите и Северна Африка. След това използваха Гибралтар като транзитен пункт за Европа. Правеха цели състояния и в същото време ние взимахме нашия дял за това, че им позволяваме да прехвърлят дрогата през Южна Флорида. В края на осемдесет и седма обаче неочаквано престанаха да пренасят стоката през Гибралтар.

— И защо? — Беше ми трудно да запазя спокойствие.

Големия Ал сви рамене.

— Някакъв скандал с местните. Мисля, че сега го прекарват от Южна Африка до западното крайбрежие на Испания или нещо подобно. Бяха свързани и с други терористи там.