Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Той погледна надолу към Кели, която ни наблюдаваше.

— Предполагам, че много пъти си го виждала да прави това? — намигна й Франки.

— Татко ми също го прави — в рая.

— А, добре, умно хлапе, умно хлапе. — Той я гледаше и се опитваше да смели информацията.

После идваше моментът, който навярно най-много му харесваше — трябваше да прокарам ръце по крачолите му. Грижливо проверих чатала му.

— Нали знаеш, че трябва да хвърля един поглед на куфарчето ти? — казах аз.

— Да, естествено. — Той го отвори. Намерих две пури и всичките му работни принадлежности — флопита, дискети, кабели, жици, всевъзможни боклуци. Опипах тапицерията, за да съм сигурен, че няма тайно отделение.

Бях доволен. Франки също. Всъщност сигурно се беше надървил.

— Добре, да вървим — казах аз.

— Хайде да си вземем по пътя сладолед — предложи той.

Спряхме такси. Двамата с Кели седнахме отзад, а Де Сабатино се напъха отпред и подпря върху куфарчето си еднолитрова бутилка „Бен Джери“.

Стигнахме до хотела и отидохме в стаята. Езикът на тялото му показваше, че е възбуден — навярно си мислеше, че е като едно време, а евтината стая само правеше нещата още по-вълнуващи. Остави куфарчето си на едно от леглата, отвори го и започна да вади боклуците си.

— Е, какво си открил? — попита той.

Не отговорих.

Двамата с Кели седяхме на другото легло и само го наблюдавахме. Тя като че ли все повече се заинтригуваше.

— Имаш ли някакви игри? — попита момичето.

Помислих си, че Де Сабатино ще я отреже презрително с: „Аз съм професионалист, нямам никакви игри“. Но той отвърна:

— Да, цели купища! Ако имаме време, можем да си поиграем. Какви обичаш?

Намериха общ език за „Земетръс“ и „Трето измерение“.

— С какво се занимаваш напоследък? — прекъснах ги аз.

— Просто уча хората как да работят с такива неща — посочи към лаптопа той. — Освен това поработвам за двама частни детективи, прониквам в банкови сметки, такива неща. А бе скучна работа, но нали трябва да се спотайвам.

Като се давех от дима на пурата и гледах дрехите му, направо не исках да мисля как би изглеждал, ако не трябваше да се спотайва.

След като не бе получил отговор на първия си въпрос, той изглежда се чувстваше длъжен да говори. Започна да се кикоти и каза:

— Все пак успях да скатая неколкостотин бона! Тъй че положението не е чак толкова лошо.

Междувременно продължаваше да свързва кабели и устройства към лаптопа. Оставих го да се занимава. Франки отново подхвана:

— Ами ти? Все същото ли?

— Все същото. По малко от всичко.

Вече седнал на масата с гръб към мен, той се съсредоточи върху лаптопа.

— И какво е това всичко? Още ли си… как му викаше?… Шпионче?

— И това.

— В момента си на работа, нали?

— Да.

Франки се засмя.

— Шибан лъжец! — После погледна към Кели и прибави: — Хопа! Учите ли френски в училище? — Завъртя се към мен и рече: — Нямаше да имаш нужда от мен, ако можеше да накараш някой друг да свърши работата. Не можеш измами Големия Ал! — Отново погледна към Кели. — Francais! — След това пак към мен: — Още ли си женен?

Разнесе се сигналът на „Майкрософт“ и Уиндоус 95 се отвори.

— Разведох се преди около три години — отвърнах аз. — Заради работата и прочее. Не съм я чувал от две години. Май че живее някъде в Шотландия, не зная.

Внезапно осъзнах, че Кели поглъща всяка моя дума.

Той й намигна.

— Също като мен — млад, свободен и ерген! Да! — Големия Ал беше едно от най-нещастните копелета на света. Аз сигурно бях най-добрият му приятел.

На площадката отпред загърмя тежкият басов рап. Момчетата започнаха да припяват, акомпанирани от женски гласове. Очевидно бяха докопали мажоретките.

Подадох му дискетата и тя забръмча във флопито. Съвсем скоро щяхме да получим отговора на някой и друг от въпросите. Горната четвърт на стаята вече бе замъглена от тютюнев дим. Като се имаше предвид отсъствието на климатик, вътре едва се издържаше. Щях да се изнеса от тук в мига, в който си тръгнеше Големия Ал.

Погледнах навън иззад завесата, после отворих прозореца. Момчетата беснееха сред празни бирени кутии и забавляваха група момичета. Може би Големия Ал трябваше да отдели малко пари за татуировка и бермуди.

Първият от документите се появи на екрана. Франки тракаше на клавиатурата в сумрака. Посочих към една от електронните таблици.

— Ето тук имам проблем. Нямам представа какво означава това. Някакви идеи?

— Сега ще ти кажа. — Очите му не се откъсваха от екрана. — Това са данни за доставки и заплащане — не зная на какво точно. — Той сочеше с пръст екрана. — Никога не докосвай монитора! — скара се сам на себе си Франки, сякаш гълчеше някой от учениците си. Харесваше му — очевидно се беше вживял в ролята си.