Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Уплаших се, че трупаната в продължение на пет години ярост ще изригне. Нямах време за такива неща.

— Франки, трябва ми кола.

— Те ме използваха, а после просто ме прецакаха…

— Трябва ми кола.

Той бавно се върна на земята.

— Естествено, става, за колко време?

— За два дни, може би три. Трябват ми и малко пари.

— Кога ти трябват?

— Веднага.

Големия Ал беше странно и тъжно копеле, прекалено мек и наивен за такъв свят, но аз му съчувствах. Моята поява сигурно беше най-хубавото нещо, случило му се от години насам. Животът без приятели и в постоянен страх да не го очистят сигурно бе ужасен. Но пък и моят щеше да стане такъв, ако не покажех всички тези неща на Симъндс.

Франки телефонира от стаята в някаква фирма за автомобили под наем. Щяха да докарат колата след около час, затова тримата отидохме до банкомат. Той изтегли хиляда и двеста долара от четири различни сметки.

— Човек никога не знае кога адски бързо ще му дотрябват mucho dinero! — ухили се Големия Ал. Може би в крайна сметка не беше чак толкова загубен.

Върнахме се в стаята и зачакахме колата. Усещах, че мога да изкопча от него още информация. През последния половин час той определено размишляваше над нещо.

— Искаш ли да изкараш малко пари, Ники, истински пари?

Проверявах сака си, за да съм сигурен, че не съм забравил нищо.

— Защо? Искаш да ми дадеш ли?

— Нещо такова. — Той се приближи и застана до мен, докато закопчавах ципа на чантата.

— В онези файлове има номера на банкови сметки, натъпкани с прелестни наркодолари. Дай ми две минути да видя нещата, които ми трябват, и после ще съм в състояние да проникна в тях. Мога да го правя дори и на сън. — Франки ме прегърна през рамо. — Ник, само две минути на моя лаптоп, и ще си говорим за големи пари. Какво ще кажеш? — Той бързо кимаше с глава и очите му не се откъсваха от моите.

Оставих го малко да се поизпоти.

— Откъде да зная, че ще ми дадеш моята половина? — С това му заявих какъв дял искам.

— Мога да прехвърля парите където желаеш. И не се тревожи, щом ги преместя, никога няма да открият къде са отишли.

Нямаше как да не се усмихна. Единственото, в което Франк де Сабатино наистина бе добър, беше укриването на пари.

— Аре бе, Ники Две, кво му мислиш! — Той широко бе разперил ръце и ме гледаше като дете, направило някаква беля.

Дадох му времето, което искаше, и му написах номера на банковата сметка, където да прехвърли моя дял. Мамка му, Кели щеше да се нуждае от пари за училище, а и ми се щеше да получа нещо за всичките тези години, през които бях работил срещу тези типове. Чувствах се добре — та това си беше просто бизнес.

Франки приключи. На лицето му се бе изписало сериозно, делово изражение.

— Къде отиваш сега? — попита той.

— Няма да ти кажа — знаеш как е. Хората, с които бях свързан, сега са мъртви. Не желая същото да се случи и с теб.

— Глупости! — Големия Ал погледна към Кели и сви рамене. — Просто се страхуваш да не се раздрънкам пред някого.

— Не е така — възразих аз, макар че беше точно така. — Ако обаче не ми пратиш парите, знаещ какво ще направя.

Той повдигна вежди.

Погледнах го и се усмихнах.

— Ще се погрижа онзи, който трябва, да научи къде си.

Лицето му пребледня, но скоро резенът диня отново грейна. Франки поклати глава.

— Може и да не съм бил в бизнеса известно време, но виждам, че нищо не се е променило.

Телефонът иззвъня. Син нисан ни очакваше пред хотела. Големия Ал плати и ми даде квитанцията, за да я представя, когато го оставям. Двамата с Кели влязохме в колата, а той остана на тротоара с куфарчето си. Натиснах бутона, за да отворя прозорците. В далечината продължаваше да кънти басовият рап.

— Виж, Ал, ще ти пратя имейл, за да съм сигурен, че знаеш къде е оставена колата.

Той бавно кимна. В момента осъзнаваше, че му предстои да ни загуби.

— Искаш ли да те хвърля някъде?

— Не, имам си работа. До сутринта ще бъдем богати.

Ръкувахме се през отворения прозорец. Ал се усмихна на Кели.

— Не забравяй да дойдеш на гости на чичо си Ал след десетина години, млада госпожице. Ще ти купя сладолед!

Бавно потеглихме. Все още беше страхотна навалица. Неоновите реклами бяха толкова много, че правеха излишно уличното осветление.

Кели седеше отзад и зяпаше през прозореца. После погледът й се зарея в пространството и тя потъна в собствения си малък свят. Не й казах, че ни предстоят около хиляда и сто километра път.

Скоро Дейтона остана зад нас и ние отново летяхме по дългия път. Докато шофирах, отново се замислих над думите на Кев: „Няма да повярваш какво имам тук. Твоите приятели оттатък океана не си губят времето“. И също: „Просто съм започнал една работа, но ще ми е интересно да видя какво мислиш ти“. Дали това означаваше, че е разговарял с шефа си? Може би после шефът му го бе очистил? Но ако подозираше нещо, Кев в никакъв случай не би разговарял с когото и да е в БН. С кого ли се бе свързал, мамка му?