Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Накрая стигнахме до отбивката. Пред входната врата бе паркиран полицейски автомобил. „Няма проблем, просто гледай напред и се дръж естествено.“

Продължих нататък, като се взирах в огледалото. Вътрешното осветление бе включено. Ченгетата бяха двама и очевидно просто стояха на пост. Къщата все още беше оградена с жълта лента.

Шофирах право напред — не можех да видя дали гледат към мен. Нямаше значение, даже да проверяха регистрационния ми номер. Щяха да открият името на Големия Ал. Ако станеше нещо, щях да оставя Кели и да избягам. Може би униформените полицаи щяха да се окажат добри момчета и да се погрижат за нея. Но й бях обещал да не я изоставям.

Стигнах до края на пътя и завих надясно, за да изчезна от погледа им колкото може по-бързо, после подкарах към голям площад, за да се върна зад тях. Минахме покрай няколко магазина. Паркингът беше пълен около една четвърт, така че можехме да спрем тук, без да привличаме вниманието.

— При магазините сме! — радостно изпищя Кели.

— Точно така, но няма да купуваме нищо, защото не са ми останали много пари. Ще отидем обаче до къщата.

— Да–а–а! Може ли да си взема от стаята и други играчки?

— Разбира се.

Минах отзад и извадих сака от багажника, после отворих вратата на Кели. Хвърлих чантата до нея и се наведох вътре.

— Сега ли ще идем до вкъщи?

Започнах да подреждам нещата, които щяха да ми трябват.

— Да. Искам да ми помогнеш, като ми покажеш скривалището на татко ти. Ще го направиш ли? Много е важно — той ми каза да проверя нещо. Трябва да се промъкнем вътре тайно, защото отпред има полиция. Ще правиш ли всичко, каквото ти кажа?

— Ще го правя! Може ли да си взема и Покахонтас?

— Да.

Не ми пукаше, бих се съгласил с всичко, стига да ми покажеше тайника.

— Готова ли си? Хайде да ти сложим качулката. — Беше тъмно, облачно и, слава Богу, улицата не бе предназначена за пешеходци. Не би трябвало да срещнем по пътя каквито и да са Мелиси.

Прехвърлил сака през рамо, аз я хванах за ръка и двамата тръгнахме. Наближаваше седем часът и уличните лампи светеха. Имах намерение да отидем до гърба на къщата, така че да поогледам и да се приготвя за влизане.

Насочихме се към пустеещата земя, минахме покрай фургоните и купчините строителни материали. На места калта беше толкова дълбока, че едва не си оставихме обувките в нея.

Кели не бе на себе си от вълнение, но полагаше всички усилия да се овладее.

— Там живее приятелката ми Кандис! — посочи към една от къщите тя. — Помагах й за една градинска разпродажба. Спечелихме двайсет долара.

— Ш–ш–шт! — Усмихнат, бавно казах: — Трябва да сме много, много тихи, защото иначе полицаите ще ни хванат.

Не й трябваше много време, за да го проумее.

Накрая застанахме в сянката на съседния гараж. Оставих сака на земята и започнах да наблюдавам и слушам. Двигателят на патрулния автомобил ръмжеше. Полицаите бяха на по-малко от двайсет метра от другата страна на обекта. Чувах, че радиостанцията им работи, но не можех да разбера какво говорят.

Прозорците на някои от къщите светеха и можех да виждам какво става в стаите. Това винаги ме бе изпълвало със странно усещане, все едно, че гледах документален филм на Атънбъроу: човешки същества в тяхната естествена среда. Като млад войник в Северна Ирландия в края на седемдесетте част от работата ни бе да се „крием“ — да се притаяваме в сенките, да наблюдаваме и слушаме, с надеждата да зърнем някого с оръжие. Беше удивително да гледаш какво правят хората в автомобилите или стаите си и не чак толкова удивително да виждаш какви ги вършат в спалните си. Понякога наблюдавахме часове наред, по време на дежурство. Наистина ми доставяше удоволствие. Тук хората просто миеха чинии или гледаха телевизия и навярно в момента се безпокояха за въздействието на серийното убийство върху цените на недвижимите имоти в квартала.

Зад къщата имаше само обикновена електрическа крушка с ключ до вратата на верандата. Спомнях си, че я бях включвал за градинското парти.

Погалих Кели по косата и й се усмихнах. После бавно и тихо разкопчах ципа на сака и извадих от него каквото ми трябваше. Приближих уста до ухото й и прошепнах:

— Оставаш тук. Много е важно да пазиш тези неща. Ще можеш да ме виждаш хей там, ясно ли е?

Тя кимна и аз тръгнах.

Стигнах до вратата на верандата. Първо — най-важното: да видя дали е заключена. Заключена беше. Извадих фенерчето и проверих дали отгоре и отдолу на касата има резета. Няма полза да отключваш ключалка, ако вратата е затворена и с резета.