Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Плоскостта тихо заскърца и започна да поддава. Свалих я и я оставих настрани. После осветих с фенерчето. Лъчът се отрази в метал. В нишата имаше нещо, което приличаше на квадратен сейф за оръжие, широк около половин метър. Ключалката се отваряше с код, който трябваше да разшифровам. Можеше обаче да ми отнеме часове.

Извадих черния портфейл и се хванах на работа, като не забравях да се усмихвам на Кели, за да я успокоявам, но виждах, че започва да става неспокойна. Изтекоха десет минути. Петнайсет. Двайсет. Накрая й дойде прекалено много и с висок шепот тя сърдито ми рече:

— Ами мечетата ми?

— Ш–ш–шт! — притиснах показалец до устните й аз. — Полицията! — Което всъщност означаваше: „Заеби мечетата, ще ги вземем, след като свърша тук“. Продължих с разшифроването.

След кратка пауза, вече с висок глас, Кели каза:

— Но нали ми обеща!

Трябваше да сложа край на това. Очевидно нямаше да стане с усмивки. Завъртях се към нея и изсъсках:

— След малко ще свършим! А сега си затваряй устата!

Тя се стресна, но се подчини.

Извадих по-голям късмет, отколкото можеше да се очаква. Вече тъкмо свършвах, бях отместил инструментите си настрани и отварях сейфа, когато чух Кели тихо да простенва.

— Не ми харесва тук, Ник… Всичко се е променило.

Завъртях се и й запуших устата с длан.

— Млъквай, мамка му! — Нямах време да й обяснявам грубата ми реакция.

Без да свалям ръка от устата й, аз я вдигнах и бавно се приближих до прозореца. Заслушах се, но нямаше нищо. Само шеги, смях и пропукване от радиостанцията.

Когато се обръщах обаче, чух остър металически звук от влачене на нещо.

После за миг — нищо.

След това, докато оловната чаша с химикалки и моливи падаше от бюрото на голия под, се разнесе силен трясък. Шумът продължи, докато съдържанието на чашата се изсипваше във всички посоки. Докато се бях обръщал, дъждобранът на Кели навярно се беше закачил за върховете на моливите.

Знаех, че в главата ми шумът е прозвучал двайсет пъти по-силно, но също така знаех, че ченгетата са го чули.

Кели избра момента, за да започне да губи самообладание, но нямах време да се тревожа за това. Просто я оставих там, отидох до прага и се заслушах.

Извадих пистолета от дънките си и проверих патронника, после излязох от кабинета. Само три крачки, и бях в кухнята. Затворих вратата зад себе си, дълбоко си поех дъх и зачаках.

Предната врата се отвори. Чух, че влизат в коридора. Разнесе се изщракване и под кухненската врата се появи светла ивица. Последваха стъпки, нервно дишане и дрънчене на ключове.

Вратата на кабинета изскърца и чух полувик, полупрошепване:

— Мелвин, Мелвин, тук!

— Хей!

Разбрах, че е дошъл моментът да се намеся. Насочих пистолета напред, стиснах бравата и внимателно я завъртях. После излязох в коридора.

Мелвин стоеше на прага на кабинета с гръб към мен. Беше млад, среден на ръст. Направих две крачки, хванах го през челото с лявата си ръка, дръпнах главата му силно назад и забих дулото на пистолета си в шията му. После със съвсем овладян глас, който нямаше нищо общо със състоянието ми в момента, казах:

— Хвърли оръжието, Мелвин. Не ми прави номера. Хайде, хвърли го.

Той остави пистолета си да падне на пода.

Не можех да видя дали другият е извадил оръжието си. В кабинета продължаваше да е тъмно. Лъчът на фенерчето им не беше достатъчен. Двамата с Мелвин почти изцяло спирахме светлината откъм коридора. Надявах се, че вече е прибрал пистолета в кобура си, защото специално ги бяха учили да не плашат деца.

— Включи осветлението, Кели! Бързо! — извиках аз.

Нищо не се случи.

— Кели, светни лампите. — Към нас се приближиха леки стъпки. Последва изщракване и в помещението светна.

— Сега стой там. — Видях, че очите и са подути и зачервени.

В стаята стоеше сякаш рекламното човече на Мишелин. Тежеше навярно стотина килограма и изглежда му оставаха още само една–две години до пенсия. Оръжието му бе в кобура, но държеше ръката си до него.

— Недей да го правиш! — предупредих го аз. — Кажи му, Мелвин. — Притиснах още по-силно цевта на пистолета към шията му.

— Той ме прецака, Рон — подчини се Мелвин.

— Рон, не започвай да ми правиш номера. Просто не си струва.

Видно бе, че Рон е печен. Мислеше за жена си, за ипотеката си и за вероятността отново да види пакет с понички.

Радиостанцията на Мелвин пропука. Шефката им изръмжа:

— Патрул шейсет и две, патрул шейсет и две. Приемате ли? — Звучеше като заповед, не като въпрос. Сигурно беше страхотно човек да е женен за нея.