Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

След известно време ВИРА започна да влага в наркотрафик и собствени пари получени от Норад в Щатите. Ставало въпрос за големи суми — изчисленията на Кев показваха, че Шин Фейн е гушвал повече от половин милион лири годишно.

Тези дарения били влагани в наркотици, прехвърляни в Европа и после разменяни за оръжие и експлозиви в държавите от бившия Източен блок. Това бе брак по сметка, сключен в рая — ВИРА имаше дрогата, Изтокът — оръжието. Разпадането на Съветския съюз и възходът на руската мафия не можеха да станат в по-подходящ момент.

Трябваше отново да превключа на работен режим. Не можех просто да си седя тук и да чета. Намирах се в къща с двама полицаи и едно разплакано малко дете. Извадих дискетата и я прибрах в джоба на сакото си.

Шефката се обади по радиостанцията.

— Патрул шейсет и две, приемате ли?

Мамка му.

Излязох в коридора.

— Рон, време е да се обадиш.

От погледа му разбрах, че се кани да ми тегли една майна. Лицето му беше олицетворение на предизвикателност. Приближих се до тях и откъснах лепенката от устата им. Рон проговори пръв.

— Ти се обади, защото ние не можем. Няма да ни убиеш, не и само заради това.

Шефката повиши глас.

— Патрул шейсет и две!

Рон имаше право.

— Кели! Кели! Къде си?

— Идвам, току-що намерих Рики.

Отстъпих назад от двамата ми нови приятели и се насочих към Кели, която се спускаше по стълбището. Нямаше време за любезности.

— Облечи си дъждобрана и се обуй — бързо!

Прибрах всичките си вещи, нахлузих си маратонките и се погрижих Рон и Мелвин да не се задушат под изолирбанда. Двамата изглеждаха наред, но очевидно се мъчеха да измислят прилично обяснение за причината да са в такова състояние.

Тръгнахме по същия път, по който бяхме дошли. Аз държах Кели за ръка, почти я влачех след себе си и като орлица се грижех за Джени и Рики. Не исках съседите да чуят писъци по загубени мечета.

Когато потеглихме, уличните лампи осветиха задната седалка и аз погледнах към Кели в огледалото. Изглеждаше отвратително, очите й бяха подпухнали и мокри. Имаше всички основания да е тъжна. Беше достатъчно умна, за да съзнава, че навярно идва тук за последен път. Това вече не бе нейният дом. Сега и тя беше като мен. Двама бездомници.

Видях табели за летището и настъпих газта. Нямах намерение да поемам риска да шофирам обратно до Флорида.

Насочих се към паркинга на туристическата класа и кисело се усмихнах — ако продължаваше така, скоро щях да го напълня с крадени коли. Когато протегнах ръка през прозореца, за да пусна монетите в автомата и да взема квитанцията, по ръкава ми покапаха няколко дъждовни капки. Докато паркираме, дъждът вече леко почукваше по покрива.

Имаше вероятност Рон и Мелвин да бяха направили връзка между мен и колата, която бяха видели да минава покрай тях. Вече навярно ги бяха освободили и съобщаваха регистрационния ми номер на всички патрули. Не можех да направя нищо друго, освен да се надявам, че множеството други автомобили и дъждът ще ни скрият.

Завъртях се към задната седалка и попитах:

— Добре ли си, Кели? Съжалявам, че трябваше да ти викам, но понякога се налага възрастните да се държат твърдо с децата.

Тя гледаше надолу към мечетата си, рошеше козината им и се цупеше.

— Ти не си лошо момиче и съжалявам, че ти се скарах — продължих аз. — Не исках, просто бях адски възбуден.

Кели бавно кимна, без да престава да си играе с рунтавия си приятел.

— Искаш ли да дойдеш с мен в Англия?

Тя вдигна поглед. Не каза нищо, но приех реакцията й за положителна.

— Това е добре, защото и аз бих желал да дойдеш с мен. Ти си много добра, винаги правиш, каквото ти кажа. Искаш ли пак да ми помогнеш?

Кели сви рамене. Наведох се към задната седалка, взех другото мече и я потърках по лицето с него.

— Ще помолим Джени и Рики да ми помогнат. Какво ще кажеш?

Тя неохотно кимна.

— Първо трябва да подредим сака.

Прехвърлих се на задната седалка, сложих чантата помежду ни и го отворих.

— Какво според теб трябва да извадим?

Знаех точно какво ще извадим: всичко друго, освен фотографското покривало и принадлежностите за баня, защото в момента имах нужда само от тях.

— Как мислиш? — попитах аз. — Това ли е всичко? — Тя кимна и се съгласи, сякаш го бе направила сама.

Сложих всичко, което нямаше да взема със себе си, на пода до седалката. Дъждът постепенно се усилваше. Седнах до нея и извадих покривалото.

— Трябва да почакаме тук два часа. Още е твърде рано да ходим на летището. Можеш да подремнеш, ако искаш.