Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

При нормални обстоятелства следващият ход е да потърсиш резервен ключ — защо да си губиш времето с шперцове, ако само на сантиметри от теб е скрит ключ? Някои хора продължават да ги оставят, закачени от другата страна на пощенската кутия. Други го крият под кошче за смет или зад малка купчина камъни до вратата. Ако в градината има осветителен стълб, често си струва да опипаш около основата му. Ако трябва да има резервен ключ, той почти винаги е някъде по естествения път към вратата. Но това беше къщата на Кев: нямаше да открия наоколо резервни ключове. Наметнах се през глава с фотографското покривало, захапах фенерчето и се хванах на работа с отключващото устройство. Не ми отне много време.

Внимателно отворих вратата, дръпнах завесата и погледнах в дневната. Първото, което забелязах, бе, че всички други завеси и капаци са затворени. Това беше добре. Второто нещо, което ми направи впечатление, бе непреодолимата миризма на химикали.

Върнах се на пръсти при Кели и прошепнах:

— Хайде, идвай!

Обувките ни бяха целите в кал, затова се събухме на бетонната тераса и ги прибрахме в сака. После влязохме и аз затворих.

Насочих фенерчето към пода, за да виждаме пътя си. Килимът и балатумът бяха вдигнати, а всички мебели бяха изтеглени в единия край на стаята. Оставаха само шперплатовите плоскости, които строителите бяха използвали вместо дъски. Някой беше изстъргал кървавите петна от мястото, където бях видял да лежи Кев, и това обясняваше миризмата на химикали.

Стигнахме до изхода за коридора. Кели се движеше съвсем тихо — вече бе ветеран в този бизнес. Застанах на колене, открехнах вратата и погледнах навън. Входната врата бе затворена, но уличното осветление се процеждаше през розетата на прозореца над нея. Изключих фенерчето и дадох знак на Кели да застане до сака в коридора.

Заслушах се и започнах да се настройвам. Двигателят на автомобила продължаваше да ръмжи.

Усетих, че Кели ме дърпа за сакото.

— Ник?

— Ш–ш–шт!

— Къде е килимът и каква е тази ужасна миризма?

Завъртях се и приклекнах. Отново долепих показалец до устните й.

— По-късно ще говорим за това.

Радиостанцията на патрулната кола запиука. Типовете вътре навярно пиеха кафе и се ядосваха, че цяла нощ трябва да стоят на пост. Успях да чуя разменените реплики по мрежата. Гласът на жената, която ги командваше, звучеше като гласа на Хитлер. Очевидно стискаше някого за топките.

Посочих на Кели да остане на мястото си, отидох до кабинета и внимателно отворих вратата. Върнах се обратно, взех сака и въведох Кели в стаята, като подпрях вратата с чантата, така че откъм коридора да прониква светлина.

Всичко изглеждаше почти както го бях заварил предишния път, само че нещата, които тогава бяха пръснати навсякъде из помещението, сега бяха подредени покрай едната стена. Компютърът продължаваше да лежи настрани на бюрото, принтерът и скенерът бяха на пода. Навсякъде беше поръсвано с прах за снемане на отпечатъци.

Взех от сака фотографското покривало и кутия кабари и преместих стола до прозореца. Без да бързам, се качих върху него и забих краищата на плата за дървената рамка.

Сега можех да затворя вратата и да включа фенерчето, като внимавам да не осветя лицето си — не исках да плашат Кели. Веднъж участвах в операция, която включваше извеждането на майка с дете от Йемен. Тогава хлапето направо се побърка от страх, защото работехме с фенерчета в уста и приличахме на истински дяволи. Радвах се, че съм си го спомнил и сега спестявам неприятното изживяване на Кели. Може би в крайна сметка поназнайвах нещо за децата.

Върнах се при нея. Въпреки смрадта на разтворители и почистващи препарати ме лъхна мирис на мазна коса, кока–кола, дъвка и шоколад. Прошепнах в ухото й:

— Къде е? Само ми посочи.

Осветих стените с фенерчето и тя посочи към дървената ламперия зад вратата. Май там нищо не беше докосвано. Незабавно започнах да свалям дървената плоскост с отвертка. Покрай къщата мина автомобил и чух смях от полицейската кола — за сметка на женския вариант на Хитлер. Ченгетата сигурно бяха тук просто за да не позволяват някой да души наоколо. Вероятно сградата скоро щеше да бъде съборена. Кой би искал да си купи къща, в която е било избито цяло семейство? Може би щяха да превърнат мястото в мемориален парк или нещо подобно.

Дадох знак на Кели да застане близо до мен, защото исках да се чувства спокойна. Тя внимателно ме наблюдаваше и аз от време на време й се усмихвах, за да й покажа, че всичко е наред.