Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Разполагах с ценна информация от офиса на ВИРА, голяма част от която не разбирах, но Кев навярно бе имал нещо повече. До колкото повече данни се доберях, в толкова по-добро положение щях да съм, когато ги представех на Симъндс. И тъкмо затова се връщахме във Вашингтон.

Когато излязохме на междущатската магистрала, включих колата на автоматично поддържане на скорост и мозъка си — на неутрален режим.

Пътувахме цяла нощ, като спряхме само да заредя резервоара и да поема съответната доза кофеин, за да не заспя на волана. Купих и няколко кутии кола, в случай, че Кели се събуди.

На разсъмване започнах да различавам промени в терена: доказателство, че се движим на север, към район с по-умерен климат. После изгря слънцето — огромна пламтяща топка от дясната ми страна — и очите ми започнаха да смъдят.

Отново спряхме на бензиностанция. Този път Кели се размърда.

— Къде сме? — прозя се тя.

— Не зная.

— Ама закъде пътуваме?

— Изненада.

— Разкажи ми за жена си — помоли момичето.

— Струва ми се толкова отдавна, че вече почти нищо не си спомням.

Погледнах в огледалото. Тя се беше отпуснала, прекалено уморена, за да упорства. А може би страдаше от всепоглъщаща скука. И кой би могъл да я обвинява?

Просто се налагаше да отида в дома на Кев, за да видя какво има там. И трябваше да го направя още тази вечер, по здрач. Знаех, че някъде в къщата има тайник — но къде точно, тепърва ни предстоеше да открием. След това исках да напуснем района на Вашингтон преди зазоряване. Големия Ал все още не го знаеше, но щеше да му се наложи да си размърда задника и да ни помогне да се измъкнем от Съединените щати. Ако не го направеше доброволно, щях да му дам начална скорост.

По някое време сутринта Кели окончателно се събуди и се зачете в списанието, което й бях купил от бензиностанцията. Лежеше боса на задната седалка и изглеждаше напълно потънала в заниманието си. Не бяхме разговаряли. Намирахме се в свят на празни опаковки от стиропорови чашки за кафе, сладки, пакети чипс и бутилки кола.

— Кели?

— Мм?

— Нали знаеш скривалището, което татко ти направи за вас двете с Аида?

— Да?

— Е, а знаеш ли дали татко ти е имал и други скривалища за ценни неща, например за пари или за пръстените на мами? Имаше ли специално място, където двамата да крият разни работи?

— Естествено, татко си имаше специално място.

Като си придавах разсеян вид, аз продължих да я разпитвам:

— И къде е то?

— В неговия кабинет.

Логично. Но тъкмо тази стая беше обърната с главата надолу.

— И къде точно?

— В стената.

— Къде горе–долу?

— В стената! Веднъж видях татко да го прави. С мами не ни пускаха, вътре, но вратата беше отворена и ние просто си идвахме от училище. Тогава видяхме, че татко слага нещо вътре. Стояхме точно до вратата и той не разбра.

— Зад картината ли? — попитах аз, макар да бях убеден, че Кев не би могъл да е толкова тъп.

— Не, зад дървото.

— Зад дървото ли?

— Зад дървото.

— Ще можеш ли да ми покажеш?

— Там ли отиваме? — Тя внезапно се изправи. — Искам си Джени и Рики!

— Не можем да ги видим, когато отидем там, защото ще са заети.

Кели ме изгледа така, сякаш съм побъркан.

— Това са ми мечетата, нали ти казах! В спалнята ми са. Не може ли да си ги взема? Те имат нужда от мен.

Почувствах се пълен скапаняк.

— Разбира се, че може. Стига да пазиш тишина. — Знаех, че въпросът няма да приключи само с това.

— А може ли да се срещна с Мелиса и да й се извиня, че съм пропуснала купона?

— Няма да имаме време.

Тя замислено се отпусна на седалката.

— Но нали ще телефонираш на майка й?

Кимнах.

Пътувахме вече покрай табели, указващи, че наближаваме Вашингтон. Шофирах вече почти осемнайсет часа. Очите ми пареха повече от всякога, въпреки че климатикът беше надут докрай. Щяхме да стигнем след два часа, но до свечеряване щеше да ни остане известно време. Спрях на следващата отбивка и се опитах да поспя. Очакваше ме натоварена нощ.

Кели седеше отзад и си четеше в море от престояла храна, пот и моите пръдни.

Когато стигнахме отбивката за Лортън, наближаваше шест часът. Като никога, не валеше. Оставаха Ни още около четирийсет и пет минути.

Не можех да видя Кели в огледалото. Отново се бе свила на задната седалка.

— Будна ли си?

— Уф, уморена съм, Ник. Близо ли сме вече?

— Изненада. Просто продължавай да си лежиш, не искам да се изправяш.

Влязохме в квартала и отбихме по „Хънтинг биър пат“. Всичко сякаш беше съвсем нормално. Виждах гърба на гаража на Кев, но не и фасадата на къщата.