Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Познаваме се от седемнайсетгодишна възраст и сме приятели още от самото начало. — Започнах да я галя по косата. Искаше ми се да й разкажа още, но открих, че не мога да го изложа с думи. Двамата с Юън просто винаги бяхме налице, когато някой от нас изпаднеше в беда. Всъщност това беше всичко. Не бях способен да го обясня.

Франк де Сабатино беше влязъл в списъка с коледни картички на Коза Ностра в Маями и го бяха пратили в Англия в рамките на проекта за закрила на федералните свидетели. Участвах в групата, която се грижеше за него през трите му месеца, прекарани в Абъргейвъни, преди да се върне в Щатите. Франки бе висок метър шейсет и пет и ходеше невероятно раздърпан. Имаше мастиленочерна гъста къдрава коса като на футболист от осемдесетте години. Останалото от него приличаше на топка.

ФБР разследваше Коза Ностра в Южна Флорида — те не използваха думата „мафия“ — и агентите бяха открили, че Де Сабатино, трийсет и четири годишен компютърен маниак, който работеше за един от големите играчи, скатава стотици хиляди долари от наркооперациите им. Момчетата го бяха убедили да събере свидетелства за повдигане на обвинение. Той не бе имал друг избор, защото иначе щяха да го арестуват и да съобщят на Коза Ностра какво е правил. Мафиотите в затвора щяха да довършат работата. По време на операцията Пат бе поддържал връзки с него и по-късно се майтапеше, че затова после се измъкнал сух. Сега знаех, че Пат е обичал да опитва стоката повече от необходимото.

Дрехите на Франки бяха всичко друго, но не и незабележими. За него „убити тонове“ означаваше бледооранжева риза с лилави панталони и каубойски ботуши от кожа на алигатор. Каквото и да носеше, тлъстото му шкембе издуваше ризата му. Човек не трябваше да има богато въображение, за да си го представи като малко нещо обратен. След процеса той получил нова самоличност и за моя огромна изненада предпочел да остане в Съединените щати. При това — още по-странно — във Флорида. Може би другаде нямаше да е в състояние да си намира съответните ризи.

Отново си бях помислил дали да не се свържа с Юън, но какво би могъл да направи в момента той за мен? Отказах се. Не исках едновременно да използвам всичките си ресурси. Франки щеше да дешифрира дискетата на ВИРА, а Юън можеше да ми помогне, когато се върнех в Англия.

Стигнахме до Де Ланд в два следобед и автобусът ни очакваше, за да ни откара до крайбрежието. След толкова много часове под грижите на климатичната инсталация във влака жегата на Флорида ни облъхна така, сякаш бях отворил вратата на пещ за топене на желязо. И двамата с Кели запремигвахме като прилепи под ясното небе, заобиколени от хора със слънчев загар и летни дрехи. Електронното информационно табло на гарата показваше двайсет и пет градуса. Качихме се в автобуса, седнахме и зачакахме изкуствената тапицерия на седалките да залепне за гърба ни, докато се носехме по магистралата към автогарата в Дейтона.

Пътуването мина спокойно. От време на време зад нас се разнасяше гръмотевичен тътен и покрай рейса профучаваше мъгла от хром и кожа с характерното експлозивно къркорене на „Харли Дейвидсън“. Бях забравил, че Дейтона е Мека за рокерите. Крайпътните заведения изглеждаха претъпкани с мотоциклетисти.

Два часа по-късно минахме по моста към центъра на Дейтона. Надигнахме се от седалките и аз взех сака. Първото, което направих, беше да купя два току-що изцедени портокалови сока.

На таксиметровата стоянка близо до автогарата помолих шофьора да ни откара в обикновен хотел.

— Какъв вид обикновен? — попита той.

— От евтините.

Човекът бе латиноамериканец. От касетофона гърмеше Глория Естефан, на таблото имаше малка статуйка на Дева Мария, а от огледалото висеше снимка на децата му. Мъжът носеше широка, пъстра риза, за която Де Сабатино би дал живота си. Свалих прозореца от своята страна и оставих вятъра да брули лицето ми. Завихме по „Атлантик Авеню“ и аз се зазяпах към широка бяла ивица пясък, която изчезваше в безкрайността. Минавахме покрай закусвални, магазини за плажни принадлежности и мотоциклети, китайски ресторанти, заведения за стриди, паркинги, долнопробни хотели, после още закусвални и магазини с плажни принадлежности.

Целият град беше построен за почиващите. Накъдето и да се обърнех, виждах хотели с пъстри рисунки по стените. Десетки мажоретки в оскъдно облекло си развяваха дупетата на игрището пред културния център. Може би и Франки бе там, седнал в някой ъгъл с похотлив поглед.