Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

В един момент разбрах, че пътуваме на юг, в посока, противоположна на летището. Трябваше да спра и да се взема в ръце, вместо просто да бягам, заслепен от паника. Отбих встрани и взех картата. Кели изглеждаше отвратително, но нямах представа какво да й кажа, за да я успокоя.

— Нали ти обещах да се грижа за теб — опитах аз. — Добре ли си?

Тя вдигна поглед към мен и кимна. Долната й устна обаче трепереше.

Взех решение. Просто щях да продължа право към хотела, да взема дискетата и да се разкарам. Обърнах тойотата и се насочих към магистралата. После излязох на околовръстното.

Към нас запремигваха сини светлини. Не се страхувах. Даже да ме разпознаеха, трябваше да пресекат средната ивица между платната.

Необходим ни беше почти цял час, за да стигнем до „Иконъми ин“. Влетяхме направо в паркинга и аз казах на Кели да ме изчака в колата. Дори да ме бе чуло, хлапето не реагира. Опитах отново и получих кимване.

Качих се горе с изваден пистолет и влязох в стаята. Обърнах шкафа настрани, без да обръщам внимание на телевизора, който се разби на пода, и откъснах дискетата от лепенката. Ако Лутър и сие бяха свързани с ВИРА, трябва да са предполагали, че имам дискета. Взех черния сак, влязох в банята, хвърлих във ваната две кърпи за ръце и пуснах водата. После извадих от чекмеджето найлоновия чувал за пране и сложих вътре мокрите хавлии и малко сапун. Излязох от стаята и закачих табелката „Не пречете“.

Кели все още беше свита на задната седалка. Поехме направо към „Мариът“.

Паркирах край върволица автомобили и пикапи и отидох отзад да извадя хавлиите.

В момента, в който отворих вратата, Кели се хвърли към мен, провеси се на шията ми и силно ме прегърна. Цялата трепереше.

Повдигнах главата й от рамото си. По сакото ми имаше кръв от момчето, което бях застрелял в главата, и сега тя се смесваше със сълзите по лицето на детето.

— Вече всичко е наред — прошепнах й аз, — наистина. Всичко свърши.

Тя още по-силно се вкопчи в мен. Сълзите й пареха по шията ми.

— Трябва да ида и да взема друга кола, затова искам да останеш тук. Няма да се бавя.

Опитах се да я откъсна от себе си и да я върна на задната седалка, но Кели се съпротивляваше, заровила лице в рамото ми. Топлият й дъх проникваше през плата на сакото ми.

Притиснах ръка до тила й и леко я залюлях. За миг не знаех кой към кого се притиска. Мисълта за онова, което ставаше, и за хората, които стояха зад него, ме плашеше до смърт. Трябваше да потвърдя думите на Лутър и моментът беше толкова неподходящ, колкото щеше да е всеки друг.

— Кели, познаваш ли Лутър? Наистина ли е идвал да взима татко ти?

Главата й бавно кимна върху рамото ми.

— Никога повече няма да те оставя сама, Кели. Хайде само малко да се почистим, а?

Опитах се да говоря весело, докато използвах една от влажните хавлии, за да избърша лицето й.

— Ако ще идваш с мен, най-добре е да ти дам много важна задача. Искам да пазиш сака, докато ида да взема кола, става ли?

— Става.

Докато Кели се бършеше, проверих портфейлите: малко повече от двеста долара.

Паркингът заобикаляше целия хотел и бе осветен само от уличните лампи. Цялата площ беше разделена с високи до пояса храсти, а наоколо растяха ниски дървета. Бе достатъчно тъмно.

Оставих Кели при сака в един от храстите.

— Крий се тук, докато не спра колата и не изляза, за да взема чантата, ясно ли е?

— А ще мога ли да те виждам? — прошепна тя, докато си вдигаше качулката. Дъждобранът й вече беше мокър от листата. — Искам да те виждам.

Бях хвърлил око на един семеен додж в дългата върволица от автомобили.

— Виждаш ли онази голяма синя кола хей там? — попитах аз. — Нея ще взема.

Трябваха ми около пет минути, за да вляза вътре, но колата запали още от първия път. Включих чистачките и вентилатора на пълна мощност и избърсах стъклото с ръкав. Върнах на задна до храстите. Кели се метна на предната седалка с широка усмивка и ние потеглихме.

— Коланът!

Тя си го сложи.

Насочихме се на юг по шосе I–95. Трийсетина километра преди отбивката за Лортън стигнахме до пътни обозначения, които ни предупреждаваха, че е затворена. Докато пресичахме надлеза, погледнах надясно и видях отвисоко мястото на стрелбата. Из целия район имаше полицейски автомобили, проблясваха червено–сини светлини. Не намалих скоростта.

Датчикът за бензина показваше, че резервоарът е три четвърти пълен, така че щяхме да се отдалечим на прилично разстояние, преди да се наложи да зареждаме. Включих радиото и потърсих някакви новини.