Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Накъде отиват? — отново попитах аз. Не исках да припадне, преди да съм разбрал.

— На юг — простена той. — На юг, по I–95.

Понесохме се към издигнатата отсечка от магистралата, която ни изведе на междущатския път.

— Кои сте вие?

Лицето му се гърчеше от болка, докато се мъчеше да си поеме дъх. Не ми отговори. Притиснах пистолета в слепоочието му. Той тихо изпъшка и немощно вдигна ръка към главата си. Минахме покрай Пентагона, после подминахме хотел „Калипсо“. Всичко ми приличаше на кошмар.

— Кои сте вие и защо ме преследвате!?

Едва успях да чуя отговора му. От устата му се процеждаше кръв и му беше трудно да диша.

— Пусни ме, човече. Само ме пусни тук и ще ти кажа.

Нямаше да се хвана на въдицата му.

— Скоро ще умреш. Кажи ми и ще ти помогна. Защо се опитвате да ни убиете? Кои сте вие?

Главата му клюмна. Не ми отговори, защото вече не можеше.

Открих ги точно преди околовръстното, насред трите платна. Лесно ги засякох с фаровете си и видях, че все още са трима: един отпред и двама отзад. От Кели нямаше и следа, но между двете момчета на задната седалка имаше достатъчно място за нея. Тя бе съвсем дребничка и главата й, естествено, би могло да се вижда.

На магистралата не можех да направя нищо, затова беше време да се успокоя и да измисля някакъв план. Какво щях да правя? Каквото и да бе, трябваше да е бързо, защото не знаех накъде пътуват, а шосе I–95 стига чак до Флорида. Много по-близо обаче, само на трийсетина минути, се намираше Куонтико, академията на ФБР и БН. Всичко започваше да се връзва. Лутър и чернокожият тип бяха отишли в къщата. И двамата познаваха Кев. Но защо да го убиват? И ако те наистина бяха убийците, каква връзка имаше „лошото БН“ с моите „приятели оттатък океана“? Дали между тези две страни не се бе случило нещо, което Кев е открил и заради което го бяха очистили?

Отново си помислих за Флорида и това ми даде идея. Отбелязах си по-късно да я използвам.

Погледнах надолу към ранения. Беше в отвратително състояние — кръвта му продължаваше да изтича и се събираше на пода, защото гумената рогозка не позволяваше на килимчето да я попие. От време на време лампите от отсрещната страна на магистралата осветяваха лицето му. Виждах, че цялата му ярост го е напуснала и кожата му изглеждаше пепелява, като на стара риба. Животът бавно изтляваше от очите му, които зяпаха някъде в пространството. Скоро щеше да умре, мамка му.

Протегнах ръка, разтворих сакото му и извадих двата пълнителя от кобура на подмишницата му. Той не съзнаваше какво правя — бе потънал в собствения си свят и навярно разсъждаваше за живота си, преди да умре.

Продължавах да следвам обекта. Чистачките ми работеха на бързи обороти, тъй като камионите и колите ме обливаха с повече вода, отколкото самият дъжд. Включих вентилатора на пълна мощност. Кръвта на ранения и собственото ми обилно потящо се тяло бързо замъгляваха стъклата.

Магистралата напълно отговаряше на целите ми. Можех просто да шофирам след тях и дори да поизостана, така че между двата автомобила да влезе друга кола. Когато се появеше отклонение, щях да се приближа и ако завиеха, можех да ги последвам.

След около пет минути видях знак, гласящ: „Лортън — 1 км“. Обектът даде мигач и започна да се престроява в платното за отбивката. В крайна сметка не пътуваха за Куонтико. Сега бе моментът да ги атакувам. Погледнах надолу, смених пълнителите и проверих патронника.

Докато се престроявах, за първи път осъзнах, че се движим в гъсто залесен район. Гумите ритмично вибрираха, когато минаваха през съединенията на бетонните платна.

Спътникът ми вече окончателно се бе отпуснал на пода, с глава, облегната на вратата. Беше мъртъв.

Сега бях в дясното платно и само на двайсетина метра зад колата им — достатъчно близо, за да ги настигна, но достатъчно надалеч, за да видят само фаровете ми, ако погледнат назад. Не забелязвах да въртят глави. Изглежда не подозираха, че съм зад тях. Започнах дълбоко да дишам и да се настройвам.

Отбивката за Лортън леко се издигаше нагоре, а високите дървета от двете страни на пътя оставяха впечатление за тунел. Имах намерение да го направя на първата пресечка. Мозъкът ми работеше на високи обороти и се опитваше да сподави страха.

Забелязах светофар и натиснах газта, за да се приближа още повече към колата. Стоповете й светнаха, после се включи десният мигач. Отляво надясно изтътна камион. Очевидно пътят бе широк и оживен. Обектът започна да завива надясно. Настъпих газта и здраво стиснах волана.