Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Сега си отиваме, Кели — прошепнах аз. — Тази вечер Пат не си е вкъщи.

Бях отчаян, сякаш съм се откъснал от другите от патрула на вражеска територия, без карта и оръжие, без представа накъде да вървя. Пат бе верен приятел и щеше да ми липсва.

Докато вкарваха трупа в линейката, се насилих да се абстрахирам от чувствата си. Завъртях се и закрачих обратно по пътя, по който бяхме дошли, за да избягна полицията. Представях си полицаите на местопрестъплението, облечени в гащеризони и разопаковащи оборудването си. Отново се опитах да се овладея, да погледна на положението логично: Пат вече го нямаше и ми оставаше единствено Юън. Но сега щеше да е много по-трудно.

Завихме наляво в първата пресечка, за да се отдалечим от главния път и на два пъти чух сирената на линейката, докато маневрираше. От двете страни на улицата имаше големи къщи с широки каменни стълбища пред входните врати.

Държах за ръката Кели и двамата вървяхме, без да разговаряме.

В момента чувствата към Пат нямаха място в главата ми. Важното беше каква информация може да е дал за нас на онзи, който го бе очистил. ВИРА или Лутър и сие, кой би могъл да каже? Ако приемех, че смъртта му е свързана с мен, разбира се. Можеше да се е замесил в още какво ли не. Трябваше обаче да действам с презумпцията, че убиецът е искал да открие местонахождението ни. Пат знаеше само телефонния ми номер и че се готвя да вляза в офиса на ВИРА. Оперативните предохранителни мерки може би ни бяха спасили живота.

Вях се замислил толкова дълбоко, че отначало не обърнах внимание на гласа. После си помислих, че е Кели и тъкмо щях да стисна леко ръката й, за да пази тишина и да ме остави да мисля, когато отново го чух: мъжки глас, нисък и решителен. И този път ясно разбрах думите:

— Стой. Ако помръднеш, ще те убия. Остани точно там, където си. Не мърдай.

Не беше глас на наркоман, нито на нервен младок — бе глас на човек, който напълно владее положението.

Останах неподвижен. Кели ме прегърна през кръста.

— Всичко е наред, всичко е наред. Няма да ти направят нищо — излъгах я аз като евтин часовник.

Чух стъпките му вляво зад мен. Идваха откъм сервизната уличка, зад къщите, покрай които току-що бяхме минали.

— Имаш две възможности — продължи той. — Да проявиш благоразумие и да не мърдаш. И да умреш, ако направиш нещо. — Гласът принадлежеше на трийсетинагодишен мъж, точен и опитен.

Нямаше смисъл да си играя с него. Щеше да ме убие в мига, в който мръднех.

Реших да избера първата възможност.

От другата страна се разнесоха нови стъпки и някой откъсна Кели от мен.

— Ник! Ник! — извика тя, но не можех да й помогна, а тя не беше в състояние да се съпротивлява. Завлякоха я зад мен. Все още не можех да видя никого. Насилих се да се успокоя и да приема хладнокръвно развитието на събитията.

Гласът започна да ми дава инструкции със същия делови, почти приятен тон.

— Искам бавно да вдигнеш ръце и да ги сложиш на тила си. Хайде.

Подчиних се.

— Сега се завърти.

Бавно се обърнах и видях нисък, тъмнокос мъж, съвсем професионално насочил към мен пистолет. Стоеше на десетина метра разстояние, в началото на уличката. Дишаше тежко — навярно беше тичал да ни открие. Носеше костюм и забелязах американски цип. Вече знаех кой е пречукал Пат.

— Тръгни към мен.

Не можех да видя Кели. Трябва да я бяха отвели нататък, по уличката. Най-после я бяха пипнали. Представих си обезобразеното телце на Аида и закрачих към него.

— Спри. Завърти се наляво. — Много бавно, много спокойно, много уверено. Докато го изричаше, чух, че от дясната ми страна спира автомобил и с периферното си зрение видях, че е каприсът от първия мотел.

— Върви.

Влязох в уличката. Все още — нито следа от момичето.

— Застани на колене.

Коленичих. Никога не съм се страхувал особено много от смъртта — по някое време всички трябва да се разпишем. Когато се случеше, исках само да е леко и бързо. Винаги се бях надявал, че има задгробен живот, но не като прераждане на Земята. Омразна ми бе мисълта, че мога да се озова обратно, на някое ниско стъпало от хранителната верига. Но нямах нищо против онова духовно състояние, в което просто знаеш всичко, от истината за сътворението на човека до рецептата за кока–кола. Винаги съм предчувствал, че ще умра млад, но все пак още ми беше прекалено рано.

Не се случваше нищо, никой не говореше. После по уличката зад мен потегли автомобил, навярно каприсът, и фаровете му осветиха гърбовете на къщите. Виждах коленичилата си сянка върху влажния асфалт.