Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Навлажних си косата и се измих. Сега и двамата изглеждахме блестящо. Тя си облече новия син дъждобран, обу си маратонките и вече бяхме готови за тръгване. Имах намерение да отидем до апартамента на Пат. Когато ми телефонираше в шест, щяхме да сме в състояние бързо да се срещнем с него.

Какво щях да правя обаче с дискетата? Реших да я скрия в стаята, защото имах намерение да разделя „богатствата“ си: ако дискетата останеше тук и ни пипнеха, поне нямаше да получат всичко накуп. Дългият тъмен шкаф под телевизора заемаше една трета от пространството. Беше висок около половин метър и имаше ниски крачета. Повдигнах единия ъгъл, залепих дискетата отдолу с изолирбанд и оставих няколко белега, които щяха да ми покажат дали някой е тършувал в стаята. Един последен поглед наоколо и ние излязохме.

Все още ръмеше и бе малко по-студено от сутринта. Кели беше на седмото небе. Отговарях на усмивките й, но вътрешно се страхувах за Пат. Докато пресичахме през тревата, за да избегнем рецепцията, се зачудих дали да не телефонирам на Юън. После се отказах. Можеше да ми дотрябва по-късно. Той бе карта, която криех в ръкава си.

В района имаше ужасно много хотели. Първият беше на около четиристотин метра. Влязох във фоайето и поръчах такси. Кели ме чакаше навън, под навеса.

Върнах се и й казах:

— Когато влезем в таксито, ще ти сложа качулката. Държа да се облегнеш на мен, все едно, че ти се спи. Не забравяй, че ми обеща да правиш точно каквото ти кажа.

Таксито пристигна и ни взе до Джорджтаун. Кели се облегна на мен и притисна лице към скута ми, скрита под качулката си.

Слязохме на „Уисконсин“. Беше четири часът и хората наоколо ни разговаряха, разхождаха се и се радваха на покупките си. Прекарахме следващия час в мотаене и ядене. Към пет и половина седнахме в едно от кафенетата в джорджтаунския търговски център. Тук бе топло и започна да ни се доспива.

Аз пиех кафе, тя — млечен шейк, който почти не докосна, защото се бе натъпкала с бургер. Гледах си часовника всяка минута, докато най-после стана шест без пет. Включих мобифона. Батерията беше в добро състояние, сигналът — силен.

Стана шест.

Нищо.

Шест и една минута.

И две минути.

Седях почти парализиран. Не можех да повярвам. Кели бе потънала в комиксите, които си беше купила.

И четири минути. Отчаяна работа. Пат не би ме изоставил, освен ако нямаше друг избор. Той също като мен знаеше, че по време на операция закъснение от една минута е равносилно на цял час или ден, защото от това може да зависи човешки живот. Атаката можеше да започне без твоя прикриващ огън.

Със сигурност имаше проблем. Сериозен проблем.

Оставих мобифона включен. Накрая стана шест и двайсет и аз казах:

— Хайде, Кели, да идем на гости на Пат.

Нормалното ежедневие бе свършило. Ставаше нещо гадно. Всичките ми надежди се бяха изпарили.

Излязохме от търговския център и спряхме такси.

„Ривърууд“ се оказа гъсто застроен скъп квартал с крайречни къщи с по две европейски коли отпред и с красиви жилищни блокове с подземни паркинги. Магазините отразяваха богатството на района. Имаше прилични книжарници, скъпи бутици за дрехи и художествени галерии.

Спрях таксито една пресечка преди улицата на Пат. Платих на шофьора и той ни остави под лекия дъжд. Започваше да притъмнява — и облаците правеха всичко да изглежда мрачно. Някои автомобили вече бяха с включени светлини.

— Да се надяваме, че Пат си е вкъщи — промърморих аз, — иначе ще трябва да изминем целия път обратно до хотела, без да му кажем и едно здрасти!

Кели изглеждаше възбудена от перспективата да се срещне с него. В края на краищата това беше човекът, който според моите думи щеше да й помогне да се върне у тях. Не бях сигурен дали е разбрала онова, което й казах за семейството й. Не знаех дали децата на тази възраст имат представа какво е смъртта и че е необратима.

Нагоре по склона можех да видя улицата на Пат — широка и елегантна, със стари къщи и магазини. Виждаха се един–две нови блока — приятни, чисти и скъпи. Не бях съвсем сигурен в кой от тях живее, но знаех номера. Минахме покрай блока и успях да разгледам охраняемия паркинг отзад. Видях червения му мустанг, по-червен от топките на дявола. Беше седем и петнайсет. Ако Пат си бе вкъщи, защо не ми беше позвънил?

Влязохме в кафенето срещу блока. Ароматът на току-що смляно кафе и тътенът на румбата в „Ла Коломбина“ ме върна направо в Богота. Може би Пат тъкмо затова беше избрал да живее тук. Поискахме маса до прозореца. Стъклото бе замъглено. Почистих малък кръг с книжна салфетка, седнахме и започнахме да наблюдаваме.