Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Искаше ми да се затичам, но това само щеше да потвърди подозренията й. Докато вървяхме, дрънках глупости на Кели и се правех на щастлив баща.

— Виж онези светлини, нали са прекрасни? Всеки път, когато пристигам във Вашингтон, кацам на това летище. Идвала ли тук преди?

Трябваше да сподавя желанието да се завъртя и да погледна през рамо. Започнах да си мисля: „Ами ако…“ Ако полицията ме сгащеше тук, бях загубен. Нямаше къде да избягам. До изхода ни оставаха трийсетина метра. С всяка следваща крачка очаквах някое ченге да извика. Единственото, което чувах обаче, бе общата глъчка.

Стигнахме до изхода, завихме наляво и се спуснахме по широка рампа, която водеше към спирките на градския транспорт и таксиметровите стоянки. Веднага щом завихме, започнах да вървя по-бързо и се осмелих да хвърля поглед назад.

— Какво има? — попита Кели.

— Такситата са ей там, да побързаме — отвърнах аз.

Преди да дойде нашият ред, трябваше да изчакаме трима души на опашката. Чувствах се като дете, което отчаяно иска нещо и повече не може да чака.

Най-после се качихме и потеглихме. Обърнах се и погледнах назад. Нищо. Все още не можех да се отпусна. Кели очевидно усещаше проблема, но не обели и дума.

Опитах се да изхвърля случая от главата си. Ако се напънеш да помислиш, със сигурност ще откриеш нещо положително даже в най-ужасното положение — поне така винаги си внушавах. Но в онова, което току-що се беше случило, не можех да видя нищо обнадеждаващо. Ако възрастната жена съобщеше в полицията, че ни е видяла да се насочваме към стоянката, опасенията ми щяха да са основателни.

Погледнах към Кели и се прозях.

— Спи ми се — казах аз, — а на теб?

Тя кимна и отпусна глава в скута ми.

Казах на шофьора накъде да се насочи. Щом отбихме от магистралата, продължихме няколко пресечки и го накарах да спре. Бяхме на паркинга пред „Мариът“. От тук щяхме да стигнем пеш до „Иконъми ин“.

— Сега отиваме в друг хотел — обясних на Кели. — Обичайната история. Ще говоря много неща, които не са верни, а ти само ще мълчиш и ще се правиш на адски уморена, става ли? Ако изпълняваш каквото ти казвам, ще можем да се приберем вкъщи. — Насочихме се към рецепцията.

Там седеше млад чернокож тип, забол глава в учебник. Изпълнихме старата процедура, само че този път ме бяха „пребили по време на обир“. Той очевидно се засрами.

— Знаете ли, не цяла Америка е такава. Тя е прекрасна. — Младежът започна да дрънка за Големия каньон. Обещах му, че ще го посетя, и се отдалечих.

Качихме се в стаята и аз помогнах на Кели да си съблече дъждобрана. Изведнъж тя, без предупреждение ме попита:

— Сега ще отидем ли да видим мами и татко?

— Не още, имаме да вършим куп работа.

— Искам при мами, Ник. Искам вкъщи. Ти ми обеща.

— Скоро ще те заведа у дома, не се тревожи.

— Сигурен ли си, че мами, татко и Аида ще са там?

— Разбира се, че ще са там.

Не изглеждаше много убедена. Моментът бе критичен. Повече не можех да продължавам така. Ако се измъкнехме от тази каша, нямаше да съм в състояние да се насиля да я оставя на бабите и дядовците й или изобщо на когото и да било, само за да открие какво лъжливо копеле съм бил през цялото време.

— Кели…

Седнах до нея и започнах да я галя по косата, докато тя бе положила глава в скута ми.

— Кели, когато се прибереш вкъщи, мами, татко и Аида няма да са там. И никога няма да се върнат. Те отидоха на небето. Знаеш ли какво означава това?

Изрекох го на един дъх. Искаше ми се да ми отвърне „А, разбирам“ и после да ме попита дали може да хапнем по един Мики Дис.

Последва пауза, докато детето смилаше думите ми. Чувах само бръмченето на климатика.

Лицето й се смръщи.

— Това е, защото бях лошо момиче и не помогнах на татко, нали?

Все едно, че някой ме намушка с нож.

— Кели, даже да беше опитала да му помогнеш, те пак щяха да са мъртви.

Тя тихо заплака, забила лице в крака ми. Потупах я по гърба и се опитах да измисля какво да й кажа.

— Не искам да са мъртви — изхълца тя. — Искам да съм с тях.

— Но ти си с тях. — Отчаяно се мъчех да намеря подходящите думи.

Кели повдигна лице и въпросително ме погледна.

— Ти си с тях. Всеки път, щом направиш нещо, което си правила с тях, това означава, че те са при теб.

Тя се опитваше да разбере думите ми. Аз също.

— Например всеки път, щом ям пица с гъби, аз ще си спомням за майка ти и татко ти, защото зная, че майка ти ги е обичала. Затова те никога няма да са далеч от мен. И затова мама, татко и Аида винаги ще са и с теб.