Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Нямаше много купувачи. Нараняванията ми привличаха някой и друг поглед, но никой не ме зяпаше.

Върнах се при колата и почуках на прозореца. Стъклата се бяха замъглили и Кели избърса нейния с ръкава си. През кръгчето видях, че плаче и търка очи. Посочих към ключалката и тя ми отвори.

Изобразих широка усмивка.

— Здрасти! Как е?

Почти не получих отговор. Докато хвърлях торбичките върху предната седалка, обявих:

— Виж, донесъл съм ти подарък. — Показах й голям шоколад. Получих неохотна усмивка. Тя го взе и го разпечата.

Погледнах към часовника на колата. Наближаваше пет сутринта. Потеглихме към околовръстното, после поехме на запад.

Видях знак за международното летище Далас и забавих, за да не пропусна отклонението. Скоро трябваше да се избавим от шевролета.

Кели лежеше отзад и гледаше към вратата. Изглежда потъваше в света на сънищата. В противен случай случилото се би я увредило психически.

Бяхме на дванайсетина километра от Дълъс и започнах да се оглеждам за хотели. Видях надпис: „Иконъми ин“. Съвършено, но първо трябваше да се приведем в порядъчен вид.

Докато пътувахме към летището, на пет–шест километра забелязах светлините на може би първия за деня приземяващ се самолет. Спрях малко преди входа на хотела, за да проверя за наблюдателни камери. Нямаше — регистрацията трябва да ставаше на излизане. Взех си квитанцията и паркирах сред хиляди други автомобили.

— Кели, сега трябва да се преоблечеш в чисти дрехи.

Показах й какво съм купил и докато се събличаше, аз извадих бебешките кърпички и й почистих лицето.

— Хайде да се избавим от тези сълзи. Ето, взел съм ти и четка. — Набързо й сресах косата, защото темето я болеше. — Добре, дай да ти облечем този блузон. Готово. Изглеждаш чудесно. Вземи си още една кърпичка и си издухай носа.

Аз също се преоблякох и напъхах всички дрехи пред; дясната предна седалка. Когато се качихме на автобуса за летището, Кели все още изглеждаше ужасно.

Влязохме в залата за заминаващи. Терминалът беше по-оживен, отколкото очаквах да е по това време. Хората чакаха на опашки пред гишетата, разкарваха се из магазините или седяха в кафенетата и четяха вестници.

Почти не разговарях с Кели, просто я държах за ръка, докато вървях със сак на лявото рамо. Търсех табелите за залата за; пристигащи, после за таксиметровата стоянка. Взехме ескалатор за надолу. Когато почти бяхме стигнали, Кели заяви:

— Трябва да ида до тоалетната, Ник.

— Сигурна ли си? — Исках колкото може по-бързо да се измъкнем от тук.

— Наистина ми се ходи.

— Добре. — След последния път си бях научил урока.

Тоалетните се намираха наляво, близо до изхода от залата за пристигащи. От двете им страни бяха входовете за отделните помещения за мъже и жени. Останах навън и се загледах в хората, които чакаха автоматичните врати да се отворят и от там да се изсипят близките им.

Винаги разбираш, когато те зяпат. След минута–две осъзнах, че някой ме наблюдава. Огледах се. Беше възрастна жена, застанала до парапета с лице към мен, от отсрещната страна на пътеката, заградена с бариери. Очевидно чакаше някого да пристигне. До нея видях среброкос мъж, но нейните очи бяха впити в лицето ми.

Тя се извърна и застана с гръб към изхода, макар че от там вече излизаха хора. На всеки няколко секунди се разнасяха радостни писъци и проблясваха светкавиците на фотоапарати.

Какво ли гледаше онази жена? Раните по лицето ми ли? Надявах се да е само това.

После видях, че разговаря със съпруга си. По езика на тялото й разбирах, че е възбудена. Мъжът хвърли поглед в моята посока, после отново се обърна към нея и сви рамене, сякаш казваше: „За какво говориш, по дяволите, жено?“. Тя навярно ни беше видяла с Кели да влизаме в тоалетните и се бе зачудила: „Откъде ли са ми познати онези двамата?“

Нямах намерение да се помръдна от мястото си. Исках да видя какво ще направи и тогава щях да предприема съответните мерки.

По лицето й четях, че все още се опитва да си спомни. Избягвах да срещам погледа й, но знаех, че ме зяпа. Всеки момент можеше да се сети къде е видяла лицето на Кели.

Секундите течаха. Хлапето най-после излезе и застана до мен.

— Можем ли вече да тръгваме? — попитах аз и я хванах за ръка, преди да успее да отговори.

Докато се обръщах към изхода, забелязах, че жената дърпа мъжа си за ръкава. Той обаче вече беше видял онзи, когото посрещаха, и гледаше към него.

Тя го задърпа още по-настоятелно.