Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Междувременно притисках Макгиър към стената. Той обаче не пускаше косата на Кели и тя пищеше с всички сили. Изхвърлих я от главата си. Не откъсвах очи от пистолета и продължавах да натискам Макгиър. Момичето беше помежду ни. Аз я настъпвах, той я настъпваше и тя крещеше от болка. Навярно бе решил, че за да се справи с мен, се нуждае от двете си ръце, защото в следващия момент пусна Кели.

Започнах здравата да го блъскам. Удрях го с глава, с нос, с буза. Носът ме болеше и кървеше също толкова, колкото и неговият, но продължавах да го блъскам, опитвайки се да му нанеса колкото може повече поражения и в същото време да не му позволявам да се отлепи от стената.

Макгиър крещеше:

— Скапаняк! Скапаняк! Скапаняк! Мъртъв си!

Аз му отвръщах с:

— Мамка ти! Мамка ти! Мамка ти!

Продължавах да го притискам към стената. Докато го блъсках, той жестоко ме ухапа под окото. Но както ми бе кипнал адреналинът, не усещах болката. Не преставах да го блъскам — това нямаше да му нанесе трайни травми, но в момента не бях в състояние да направя повече. Ръцете ми бяха заети с оръжието и му крещях всевъзможни глупости не толкова, за да го уплаша, а колкото по-скоро, за да поддържам духа си.

Когато главата му увисна надолу, захапах първото, което ми попадна: скулата му. След първоначалната съпротива усетих плът с вкус на топла сепия. Той закрещя още по-силно, но аз изцяло се съсредоточих върху онова, което правех — хапех го, разкъсвах плътта му и се мъчех да му нанеса колкото мога повече поражения.

Макгиър квичеше като прасе. Очите му излъчваха ужас.

Двамата бяхме целите в кръв. Усещах металическия й вкус, примесен с този на потта ни.

Успоредно с всичко това извивах пистолета настрани и се опитвах да държа горната му част издърпана назад. Противникът ми продължаваше да се съпротивлява и натискаше спусъка, но без резултат. С другата си ръка се мъчеше да откопчи пръстите ми. Докато задържах оръжието в това положение, всичко щеше да е наред. Продължавах да го натискам към стената, за да имам опора, защото единствената ми цел бе да извия дулото настрани от себе си.

Не преставах да го хапя. Бях се справил с първата част от скулата му и продължавах нататък. Зъбите ми достигнаха до лицевите му кости и това ме накара да изпитам същото чувство като по-рано от метала на пистолета. Вече хапех клепача му и носа му, оголвах костите на долната челюст и черепа му.

Започнах да се задъхвам, защото притискането към стената изискваше много усилия. После се задавих — в гърлото ми бе заседнало парче от кожата му. Чух всмукването на въздух през дупката в бузата му, както и хриптенето на собственото си гърло, задръстено от плътта му.

Борех се с него, без да го гледам. Кръвта пареше в очите ми. Не знаех къде е Кели и на този етап не ме и интересуваше. Не можех да й помогна, докато не помогнех на самия себе си.

Все още се опитвах да извъртя пистолета към Макгиър. Нямаше значение към коя част от тялото му — можеше да е кракът или стомахът му, изобщо не ми пукаше, стига да успеех да стрелям в него.

Крясъците му се усилиха, когато пръстът ми притисна неговия върху спусъка и натиснах.

Първите два куршума не улучиха, но продължих да стрелям. Отново завъртях пистолета и го прострелях в хълбока, после в бедрото. Той се свлече на пода.

Всичко замръзна. Внезапната тишина беше оглушителна.

Две–три секунди по-късно чух писъците на Кели, които отекваха в стаята. Поне все още се намираше в сградата. Единственото, което чувах, беше висок постоянен писък. Бях прекалено изтощен, за да направя каквото и да е по този въпрос. Бях прекалено зает с опити да изкашлям кожата на Макгиър.

По-късно щях да открия хлапето. Изправих се. Навсякъде ме болеше.

Нещастното копеле се гърчеше на пода и ме умоляваше:

— Не ме убивай, човече! Не ме убивай! Не ме убивай!

Взех пистолета му и направих с него същото, каквото беше направил и той: възседнах го и му натиках цевта в гърлото.

Няколко секунди просто седях отгоре му и се опитвах да успокоя дишането си. Тялото на Макгиър може и да умираше, но очите му бяха живи.

— Защо уби семейството? — попитах аз и извадих пистолета от устата му, за да може да говори. — Кажи ми и ще останеш жив.

Той ме гледаше така, сякаш иска да каже нещо, но не знае какво точно.

— Само ми кажи защо.

— Не зная за какво говориш.

Вгледах се в очите му и разбрах, че не ме лъже.

— Какво има в оня компютър?

Този път реакцията му не се забави. Устните му си сгърчиха, когато отвърна: