Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Чувствах се като пиян. Информацията стигаше до мозъка ми прекалено бавно.

После софтуерът ми започна да захапва. Опитах се да видя дали ударникът на пистолета е вдигнат, но единственото, което успях да различа, бяха червени петна и бели проблясъци пред очите ми.

— Копеле! Ще те размажа! Кой си ти?

Кели продължаваше да пищи. В главата ми цареше пълен хаос.

Отново се опитах да фокусирам очите си и този път се получи. Сега видях положението на ударника.

Беше вдигнат. Пистолетът бе деветмилиметров. Ами предпазителят? Също вдигнат.

Нямаше какво да направя. Той държеше показалец на спусъка. Ако окажех съпротива, сто процента бях мъртъв, независимо дали Макгиър го искаше.

— Мислиш се за шибано хитро копеле, а? Нали? Нали? Сега ще видим колко си хитър. — Скапанякът заподскача със задник върху гърдите ми и натика дулото на патлака си още по-навътре в устата ми.

За да направи хаоса още по-пълен, Кели продължаваше да пищи от ужас и болка. Нямах представа какво се очаква от мен. Знаех само, че между зъбите ми е втъкнат пистолет и че този тип командва парада.

Той започна да възвръща самообладанието си. Оръжието все още бе в устата ми, но Макгиър бавно се изправяше на крака, като натискаше пистолета, и после тежко се опря с длан върху лицето ми. Дулото болезнено се завъртя между бузата и зъбите ми. Оня не преставаше да стиска Кели за косата и да я тегли насам–натам.

После се отдръпна назад и насочи патлака си към гърдите ми.

— Застани на колене!

— Добре, приятел, ясно. Твой съм, ясно ми е.

Докато се изправях, видях пожарогасителя, с който ме беше повалил. Кожата на тила ми бе раздрана и навсякъде по пода и главата ми имаше кръв. Нищо не можех да направя — невъзможно е да спреш капилярното кървене.

Застанах на колене, отново вдигнал задника си във въздуха, така че да не опира в петите ми. Погледнах нагоре към него и се опитах да подредя мислите си. Макгиър започна да отстъпва заднешком към офиса, без да сваля мерника си от мен.

— Хайде, хитрецо, давай напред на колене!

Кели беше в ужасно състояние. Стискаше го за китката и се опитваше да облекчи болките си. Тя също се тътреше на колене и се мъчеше да се изправи, сякаш я влачеха, завързана за кон. В момента Макгиър продължаваше да отстъпва назад и да се цели в мен.

— Остани на място! — изрева той и заотстъпва покрай вратата на големия офис.

Опитвах се да се взема в ръце. Ако не предприемех веднага някакви действия, животът ми нямаше да продължи още много.

— Там вътре!

Затътрих се.

— Стани!

Изправих се и влязох в стаята с гръб към него. Бавно се приближих до масичката за кафе и тъкмо се канех да я заобиколя, когато той заповяда:

— Стой! Завърти се!

Подчиних се. Заповедта му беше странна, защото обикновено не искаш противникът ти да е с лице към теб и да му е ясно какво става. Ако не виждаш, не можеш да реагираш адекватно.

Докато се обръщах, мернах Кели да седи на въртящия се кожен стол, сега издърпан вляво от бюрото. Макгиър стоеше зад нея. Все още стискаше с лявата си ръка косата й, теглеше я назад към облегалката и се целеше към мен.

Щом стреляш, горната част на полуавтоматичния пистолет, онази, на която са монтирани двата мерника, се придвижва назад, за да изхвърли гилзата, после вкарва нов патрон. Ако я издърпаш около три милиметра назад, оръжието не може да стреля, което означава, че ако човек е достатъчно бърз, може силно да удари по предната част на цевта, да блъсне горната част назад и спусъкът няма да се задейства. Всичко това трябва да стане светкавично бързо и агресивно, но аз нямах какво да губя.

В момента като че ли всичко бе утихнало. Това продължи по-малко от трийсет секунди, но сякаш мина цяла вечност.

Кели продължаваше да хленчи. Коленете й бяха охлузени от влаченето по коридора. Макгиър я дръпна с лявата си ръка и изръмжа:

— Млъквай, мамка ти! — В този момент той отмести погледа си от мен и разбрах, че сега е моментът да действам.

Хвърлих се напред, изкрещях, за да го дезориентирам, и с дясната си ръка с всички сили блъснах цевта, после я натиснах надолу, така че горната част на пистолета да се придвижи назад с около сантиметър.

Той изруга високо „Мамка му!“, едновременно от ярост и болка.

Стиснах го за китката и го дръпнах го към себе си, а с дясната си ръка отблъснах горната част на оръжието. Макгиър натисна спусъка, но вече бе прекалено късно — пистолетът не стреля. Сега трябваше да хвана цевта, за да задържа горната част неподвижна.