Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Сега виждах и двамата. Кели бе с гръб към мен и той я влачеше, забил пистолет в шията й. После ритна стъклената врата с крак и излезе в осветения коридор.

Когато го видях, сърцето ми спря да бие. Сякаш върху плещите ми току-що се беше стоварила десеттонна тежест.

Мъжът бе Морган Макгиър.

Беше елегантно облечен в тъмносин костюм и чисто бяла риза, даже обувките му изглеждаха скъпи. Това нямаше нищо общо с униформата от „Фолс роуд“ — дънки, яке и маратонки. Не можех да видя точно какво е оръжието му, приличаше на някакъв полуавтоматичен пистолет.

Той ме наблюдаваше и очевидно ме преценяваше. Какво правех тук с това малко дете? Знаеше, че владее положението и че съм се прецакал. Макгиър уви косата й около дланта си — колко жалко, че не я бях подстригал по-късо в мотелската стая — и заби пистолета в шията й. Това не бе безсмислен жест — означаваше, че не би се поколебал да я убие.

Кели очевидно беше изпаднала в истерия. Бедното хлапе бе уплашено до смърт.

— Бавно тръгни към мен — извика той. — Давай. Хайде, не се ебавай с мен, лайнар такъв!

Всеки звук в коридора сякаш се усилваше десетократно. Макгиър викаше, та чак слюнки хвърчаха от устата му. Кели пищеше. Шумът като че ли кънтеше из цялата сграда.

Подчиних се. Когато се приближих, погледнах към нея и се опитах да срещна очите й. Исках да я успокоя, но не се получи. Тя плачеше, лицето й беше зачервено и мокро. Дънките й дори не бяха закопчани.

Стигнах на около три метра от него и го погледнах в очите. Знаеше, че ни държи в ръцете си, но малко се страхуваше. Гласът му може и да звучеше уверено, но очите му го издаваха. Ако задачата му бе да ни очисти, трябваше да го направи сега. „Просто свършвай с това“ — казах му с поглед аз. Има моменти, когато след неуспеха на планове А, Б и В, трябва да приемеш, че си затънал в лайната.

— Спри! — изръмжа Макгиър.

Погледнах към Кели. Все още се опитвах да срещна очите й, да й кажа: „Всичко е наред. Нали ме повика на помощ и ето, че съм тук“.

Макгиър ми каза да се завъртя и сега вече разбрах, че е време наистина да се уплаша.

— На колене, скапаняко — нареди той.

Обърнат с гръб към него, аз коленичих така, че задникът ми да опре в петите. Ако ми се отвореше някаква възможност да реагирам, поне щях да имам някакъв отскок.

— Вдигни си гъза! — извика Макгиър. Знаеше какво правя. Това момче беше опитно. — Коленичи изправен. Още, още. Остани така. Мислиш се за някакво шибано хитро копеле…

Той мина зад мен, като влачеше Кели със себе си. Все още чувах виковете й, но сега имаше и някакъв друг шум. Движеше се още нещо. Не знаех какво е, но усещах, че щеше да се случи нещо неприятно. Можех само да затворя очи, да скърцам със зъби и да чакам.

Макгиър тежко направи две крачки към мен. Чух, че и Кели се приближава, очевидно все още влачена за косата.

— Продължавай да гледаш право напред — изръмжа той, — иначе ще нараня малката. Прави каквото ти казвам…

Или не довърши изречението, или аз не го чух. Ударът по раменете и главата ми ме накара да се просна напред по очи.

Почти загубих съзнание. Знаех, че съм се прецакал, като боксьор, който се е сринал на ринга и се мъчи да се изправи, за да покаже на рефера, че е добре, но всъщност изобщо не е така.

Чувствах се прикован към пода, направо не можех да помръдна.

Странното в следващите събития беше, че знаех какво става, но не можех да направя нищо. Съзнавах, че ме преобръща по гръб и сяда разкрачен отгоре ми. Усетих, че притиска до лицето ми студен метал и после го вкарва в устата ми. Бавно, съвсем бавно започнах да осъзнавам, че това е пистолет. Пороят от думи, които ми крещеше Макгиър, постепенно започна да става все по-ясен.

— Не се ебавай с мен! Не се ебавай с мен! Не се ебавай с мен! — Очевидно бе загубил самообладание.

Усещах миризмата на този тип. Беше пил — дъхът му смърдеше на алкохол. А също на афтършейв и цигари.

Седеше върху мен, притиснал раменете ми с колене и пъхнал патлака си в устата ми. С лявата си ръка продължаваше да стиска Кели за косата и я бе издърпал на пода, подмятайки я насам–натам като парцалена кукла: или се кефеше, или просто я караше да пищи, за да ме направи по-покорен.

Чувах писъци, писъци, писъци, после: „Не се ебавай с мен!“, пак писъци, писъци, писъци, „Не се ебавай с мен! Мислиш се за някакво шибано хитро копеле, нали, мислиш се за някакво шибано хитро копеле, а?“

Лошо. Знаех какво правят с „хитрите копелета“. Веднъж Макгиър беше отвел на разпит наш информатор в някакъв апартамент в „Дивис“ — капачките на коленете му бяха пробити с „Влак Декър“, бяха го горили с електрически огън, после му бяха пускали електрически ток във ваната. Човекът успял да скочи през прозореца гол, но си строшил гърба. Онези го вкарали в асансьора и го застреляли.