Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Отворих първата врата, проврях глава вътре, уверих се, че не виждам прозорци и включих осветлението. Просто поредният офис, около шест на четири и половина метра, с два телефона, снимка на нечия съпруга, две кантонерки, много семпла мебелировка. Нищо напомнящо онова, което търсех. Не проверих в кантонерките. Първият поглед е съвсем бегъл — няма нужда да си губиш времето на едно място само за да разбереш, че онова, което ти трябва, е на бюрото в съседната стая.

Не заключих вратата, защото можеше да се наложи да се върна. Оставих я открехната, погледнах към Кели, която стоеше на пост, вдигнах окуражително палец и тя се усмихна. Имаше да върши важна работа.

Влязох в офис номер две. Абсолютно същите канцеларски боклуци: органайзер с пъстри лепенки, надписи, съобщаващи, че пушенето е строго забранено, чаши за кафе. Офисите са отражение на хората, които работят в тях — тъкмо затова е толкова важно нищо да не се оставя не на място. Щяха да го забележат.

Продължих нататък по коридора и ето ме — в офис номер три. Същото. Четири: същото. Започвах да се чувствам като на лов за диви патици.

Потеглих към другите три офиса в отсрещното крило на коридора. Докато минавах покрай Кели, тя се опита да изглежда още по-ангажирана. Вдигнах палец и продължих към номер пет.

Помещението бе много по-голямо от другите. Имаше две канапета едно срещу друго с масичка за кафе помежду им, върху която бяха подредени списания; дървени кантонерки, дипломи в рамки и всякакви подобни глупости по стените. Но нищо, напомнящо за онова, което търсех.

Зад голямото бюро и кожения въртящ се стол обаче мернах друга врата. Вкарах в действие отключващото устройство и вътре намерих кантонерки, невероятно скъпо тапицирано с кожа бюро и въртящ се стол. На бюрото имаше компютър. Не беше свързан с друга машина, нито пък в мрежа. В стаята липсваше телефон. Може би това бе ключовият обект.

Независимо дали представляваше фиброоптичен кабел, контролиращ бази за изстрелване на Скуд, или съвсем малък компонент в контролната зала на атомна електростанция, ключовият обект трябваше да бъде охраняван. Случеше ли се с него нещо, всичко останало излизаше от действие. За да унищожиш даден обект, може и да не са ти нужни петдесет килограма експлозиви — ако успееш да откриеш ключовия обект, понякога е достатъчен само един удар със средно голям чук. Набързо проверих останалите два офиса и се уверих, че трябва да се съсредоточа върху вътрешното помещение.

Върнах се при сака и извадих полароида. Кели продължаваше да работи за златната си звезда за най-добър шпионин. Усмихнах се.

— Струва ми се, че го открихме, миличка!

Тя също ми се усмихна. Нямаше си понятие за какво говоря.

Снимах външния офис: бюрото, две панорамни снимки на стаята, масичката за кафе с разположението на списанията върху нея, всички чекмеджета. Заснех общо осем кадъра. Вече знаех точно как е изглеждало всичко при влизането ми, така че когато си тръгнех, да съм в състояние да го оставя в същия вид.

Подредих снимките на пода до вратата. Боклукът от фотоапарата отиде право в джобовете ми.

Докато чаках снимките да се фокусират, излязох, взех сака и отведох Кели с мен във външния офис.

— Моля те да ми кажеш, когато тези снимки са напълно готови. Внимавай да не докосваш нищо, но най-важното е да ме повикаш за снимките. Преди татко ти вършеше тази работа.

— Наистина ли?

Затворих вратата зад нас и пъхнах отдолу две запънки, после влязох във втория офис и повторих процедурата с полароида. Днес тук не бяха влизали чистачки. Кошчетата в другите офиси бяха празни, но в тези две стаи не бяха докоснати — очевидно хората, които работеха тук, си чистеха сами. Още един признак за секретност. Докато обикалях из малкото помещение, видях до кантонерката машина за унищожаване на документи. Все още обаче не знаех какво се пази в тайна. Наредих снимките на пода и се върнах във външния офис.

Надникнах над рамото на момичето и попитах:

— Как са?

— Една е почти готова, виж!

— Страхотно. Работа на татко ти също беше да събере и другите снимки. — Посочих към онези на килима до втората врата. — Но една по една, а после внимателно ги подреди точно тук. — Обясних й, че искам да са до стената. — Ще се справиш ли?

— Да. Ясно. — Тя се отдалечи.

Върнах се във вътрешния кабинет и хвърлих бърз поглед на компютъра. Беше включен, но се виждаше скрийнсейвърът. Кели постоянно влизаше и излизаше, за да пренася снимките една по една, като че ли бяха бомби.