Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Стоях и гледах как кутията съвсем бавно пълзи към детектора. Движението беше толкова незабележимо, че устройството не бе достатъчно чувствително, за да го регистрира — иначе щеше да се задейства всеки път, щом пред него минеше някой паяк. Надявах се само, че Кели ще издържи. Скоро щях да разбера.

От време на време поглеждах надолу и намигах на партньорката си.

— Така е добре, нали? — Тя ми отвръщаше с широка усмивка — или поне така предполагах, защото единственото, което можех да видя, беше обърнат наопаки дъждобран, качулка и парата от дъха й.

Докато чакахме стрелката да се изправи вертикално, ненадейно се разнесе кратък вой на полицейска сирена.

„Мамка му! Мамка му!“

Автомобилът бе на пътя от другата страна на сградата. Не, не можеше да има нищо общо с нас. Иначе защо беше само един патрул и защо изобщо използваше сирената?

Не можех да помръдна. Ако го направех, щях да задействам устройството. Още не бях видял светлината на фенерчетата.

— Ник, Ник… Чу ли това?

— Всичко е наред, Кели. Просто продължавай да подпираш. Всичко е наред, чух го.

Какво можех да направя? Повтарях си да не се тревожа, да запазя спокойствие и да мисля с главата си.

Из паркинга отекна вик. Идваше откъм „Бол Стрийт“. Към него се присъединиха други гласове и избухна спор. Не можех да разбера какво си говорят, но се затръшваха автомобилни врати, разменяха се реплики, после се чу запалване на двигател. Единственото, което успях да предположа, беше, че докато съм бил за Кели, някой е паркирал там — навярно една от двойките, които бях видял от колата на Пат; че са положили всички усилия, за да запотят стъклата отвътре и че полицията ги е хванала. Струваше ми се правдоподобно.

Още малко, и кутията щеше да застане вертикално. Затаих дъх. Това не бе точна наука — имаше петдесет процента вероятност за успех, не повече. Ако детекторът ни засечеше, трябваше светкавично да си плюем на петите.

Най-после кутията скри устройството. Слава Богу, не се включиха светлини. Издърпах със зъби двете тънки еластични ленти от китката си, закрепих първата върху горната част на кутията и детектора, после здраво я стегнах и я усуках. Втората използвах по същия начин, просто за всеки случай. Детекторът бе победен.

Извадих часовника и го пъхнах в един от дълбоките предни джобове на гащеризона си. Спуснах се долу и потупах Кели по рамото.

— Добра работа!

Тя ми отправи широка усмивка. Все още не беше съвсем сигурна за какво е всичко това — но, хей, нали и татко вършеше същото?

Следващото нещо, което трябваше да атакувам, бяха алармите, което означаваше да неутрализирам телефонните линии. Един от подаръците на Пат бе прекъсващо устройство — черна електронна кутия, приблизително двайсет на петнайсет сантиметра. От нея излизаха шест различно оцветени жици, завършващи с щипки, определена комбинация от които трябваше да се свърже с телефонния кабел. Ако се задействаше, на теория алармената инсталация в сградата трябваше да прати сигнал до наблюдателната станция или полицията. В нашия случай обаче той нямаше да стигне дотам, защото прекъсвателното устройство щеше да е заело всички линии.

Доближих уста до ухото на Кели и пошушнах:

— Сега можеш да ми помогнеш още малко. — Прибрах часовника обратно в сака, взех го и тръгнах покрай противопожарните изходи към разклонителните кутии.

Извадих от чантата друг артикул от списъка на Пат — двуметров квадрат дебел затъмнителен плат, от онзи, който използват фотографите.

Намигнах на Кели.

— Друг фокус. Ще имам нужда от теб, за да ми кажеш дали действа. — Говорех съвсем тихо. Нощем шепотът понякога се чува също толкова надалеч, колкото и нормалната реч. Отново се доближих до ухото й. — Трябва да сме адски тихи. Ако искаш нещо да ми кажеш, просто ме потупай по рамото и когато се обърна към теб, можеш да говориш в ухото ми. Разбираш ли?

— Да — отвърна в ухото ми тя.

— Страхотно, защото тъкмо така правят шпионите. — Сложих си гумените ръкавици.

Тя стоеше там, със сериозно изражение на лицето, но изглеждаше доста тъпо с обърнатия си наопаки дъждобран и качулката.

— Ако забележиш каквато и да е светлина — казах аз, — искам да ме потупаш по рамото. Ясно?

— Да.

— Добре, застани хей там, до стената. — Накарах я да заеме позиция така, че да вижда и оградите, и храстите.

— Сега, заставаш неподвижно. Ако видиш или чуеш нещо, потупай ме по рамото.

— Да.

— Потупай ме по рамото даже светлината да е съвсем слаба. Ясно?