Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Завихме на зелено и никой не ни последва. Беше време да си поговорим.

— Инструкциите ти бяха отврат — започна Пат. — Каза, че имало три сгради, а се оказаха четири. Добре, че не съм някой младок.

— Не можах да запомня колко са. Таксито се движеше прекалено бързо. Пък и не съм ги броил.

Сега просто се разхождахме.

— Мислех си — рече той — дали не искаш да дойда с теб?

Нямаше да е зле. По-бързо щяхме да свършим работата. Това означаваше и по-голяма сигурност и огнева мощ, ако загазехме. Но реших да откажа — Пат бе единствената ми връзка с външния свят и не исках да я провалям.

— Няма начин. Спомням си какво стана последния път.

Двамата се засмяхме.

— Онова устройство ли?

Момчетата от ВИРА бяха скрили на тайно място бомба, готова за използване два дни по-късно. Състоеше се почти от две кила експлозив и часовников механизъм, както и шейсетминутно напомнящо устройство, закачено на връзка с ключове, което ти казва, щом изтече времето за паркиране. Това беше новата им играчка на месеца.

Тогава бяхме влезли в квартала „Шантело“, националистическа твърдина в Лъндъндери, паркирахме и проникнахме в къщата. Скривалището представляваше дупка в бетонните основи на кухнята, покрита с капак и газова печка отгоре. Откраднахме бомбата и Пат я прибра в стар брезентов сак.

Бяхме паркирали до малък район с магазини и клубове. Оставаше само да се върнем в колата, да потеглим и да поставим бомбата под автомобила на основен играч от ИНЛА, в другия край на града. Щяха да я открият — бяхме се погрижили за това, — да установят, че е дело на ВИРА и после щяха да се разхвърчат лайна. Страхотно! След това биха могли да използват времето и средствата си, за да се избиват помежду си, вместо да тормозят силите за сигурност или местното население.

Погледнах към Пат. Той също беше потънал в размисъл.

— Тогава изобщо намериха ли колата?

— Не зная, не ми пука.

Бяхме завили зад ъгъла и влезли в паркинга само за да открием, че автомобилът ни го няма. Някой скапаняк го беше задигнал. И все пак тази нощ трябваше да монтираме устройството. Цялото ръководство на ИНЛА бе повикано в полицията, за да гарантира, че колата ще е там, но търпението им си имаше граници. Имахме една-единствена възможност: затичахме се.

Отново погледнах в страничното огледало, после към Пат. Раменете му помръдваха, докато вътрешно се смееше. Усмихнах се, когато си спомних как се натъкнахме на два пеши военни патрула и как трябваше да ги заобикаляме. Нямаше да е много лесно да обясним на осем подгизнали и вбесени войника, насочили към главите ни своите оръжия и изгарящи от нетърпение да натиснат спусъка, защо носим пълен сак експлозив.

Сега поне имах някаква утеха. Радвах се да видя Пат отново на планетата Земя.

— Давай обратно към станцията на метрото в Пентагон сити, приятел.

Започнах да се готвя за слизане и за преминаване на работен режим. Пат бавно приближи и спря до тротоара пред метрото. Излязох и проврях глава през отворения прозорец.

— Много благодаря, приятел, ще се видим по-късно. — Взех черния найлонов сак от задната седалка. Все едно, че цяла вечер бяхме играли софтбол и сега се прибирах вкъщи. Затворих вратата, ударих два пъти по покрива и той потегли. Внезапно се почувствах съвсем сам. Дали бях взел правилното решение, като отказах на Пат да дойде с мен? На път за хотела постоянно проверявах дали ме следят. Пристигнах към дванайсет без десет.

Бързо подредих и проверих всичко, което ми бе донесъл Пат, после сложих в сака онова, което щеше да ми трябва. Изпразних от джобовете си монетите и всичко друго, което можеше да вдигне шум или да изпадне. Накрая опаковах паспорта и портфейла си и ги прибрах в джоба на сакото си.

След това подскочих няколко пъти, за да проверя дали нещо не трака, взех сака и също го разтърсих.

— Знаеш ли, Кели, след малко пак ще изляза, но съвсем скоро ще се върна и…

Тя обаче спеше. Напуснах хотела и се насочих към обекта.

Прехвърлих сака през рамо и тръгнах към реката по същия път като предишната вечер. Не валеше и можех да виждам звездите, както и собствения си дъх. Нищо не се бе променило, освен че светлината от магистралата беше малко по-силна, тъй като нямаше мъгла.

Стигнах до портала на телената ограда, нахлузих дръжките на сака така, че да го нося на гръб, като мешка, и се прехвърлих от другата страна. Сега ръцете ми бяха свободни. Ако срещнех някого, можех да побягна, без да изоставям багажа си или пък, като последно средство, да извадя пистолета и да стрелям.