Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

До два без двайсет бях напълнил две найлонови торбички с необходимите ми неща, както и с книжки и други занимавки за момичето.

Спомнях си красивите плочки във входната зала, но бях забравил високите като в катедрала тавани. По средата имаше кръгла постройка с вестници и извадени отпред маси, а по стълбището се стигаше до ресторанта. Накратко — мястото беше идеално за целите ми.

Горе ни посрещна сервитьорка.

— Маса за двама, моля — усмихнах се аз.

— Пушачи или непушачи?

Посочих към дясната маса в дъното.

— Може ли онази?

Седнахме и оставихме багажа под масата. Не можех да виждам главния вход, но щях да забележа Пат, когато се насочеше към кафенето, защото то се намираше на втория етаж, във вътрешната част на гарата.

Сервитьорката дойде да вземе поръчката за напитките. Поръчах две коли и прибавих:

— Вече съм готов и за обяда. Ще си вземем двойна пица, нали, Кели?

Тя вдигна поглед.

— Може ли да е с повече гъби?

Кимнах на жената и тя се отдалечи.

Кели се усмихна.

— Аз съм също като мами. И двете обичаме с повече гъби. Татко казва, че сме горски духове! — Тя се засмя в очакване на реакция.

— Страхотно — разсеяно отвърнах аз. Трябваше да пресека този разговор още в самото начало.

Кели се хвана за колата си. Очевидно се радваше, че е сред много хора.

Пат пристигна рано, облечен в същите дрехи, за да го позная веднага. Или пък просто не се беше преобличал. Докато минаваше покрай нас на първия етаж, нещо в него не ми се стори наред. Вървеше с леко олюляване, а аз разбирах, че това не е от прекалено много бира. Страхувах се от най-лошото.

Продължих с проверките си, като прикривах задника му, за да запазя самия себе си.

Дадох му около пет минути, изправих се и съобщих на Кели:

— Трябва да ида до тоалетната. Няма да се бавя. — На излизане помолих сервитьорката да наглежда момичето и багажа ни.

Минах през друга врата и се озовах при касите. Нямаше къде да се обърне човек — сякаш половината от населението на Щатите беше в движение. Климатичната инсталация направо изнемогваше: съчетанието от горещина и влага от дрехите на хората оставяше впечатлението за парник. Слях се с тълпите, които тътреха към горния етаж.

Пат бе на опашката в кафенето. Приближих се широко усмихнат и го шляпнах по гърба.

— Пат! Какво правиш тук?

Той отвърна на усмивката ми и каза:

— Имам среща тук. — Зениците му бяха големи колкото чаени чинийки.

— И аз. Имаш ли време за един Мики Дис?

— О, да, защо, не?

Излязохме от кафенето и се качихме с ескалатора до многоетажния паркинг.

Пат бе едно–две стъпала над мен. Той озадачено ме погледна.

— Какво е туй Мики Дис, мамка му?

— Макдоналдс — поясних аз с такъв нафукан тон, сякаш би трябвало да го знае. Но пък той не се мъкнеше денонощно със седемгодишни хлапета. — Хайде, приятел, влез в крак с времето!

Той направи няколко движения, като имитираше Майкъл Джексън.

Вече почти бяхме стигнали равнището на автогарата.

— Ако стане нещо, аз тръгвам към автогарата, завивам надясно и изчезвам през някой изход — казах аз.

— Ясно. Няма проблеми! — Гласът му звучеше нормално, но той изглеждаше отвратително.

Автомобилите бяха на двете горни равнища. Заизкачвахме се по голото бетонно стълбище, спряхме на първото равнище и заехме позиция с изглед към пътя, по който бяхме дошли.

Нямах време за губене.

— Две неща, приятел. Тук имам един списък за теб. — Подадох му го. — Трябват ми всичките тези неща. И второто: какво става с парите?

Той вече преглеждаше малкия бележник, който му бях дал. Или се дивеше на съдържанието му, или не можеше да се съсредоточи. Без да вдига поглед, Пат каза:

— Донесъл съм ти малко. Утре или вдругиден ще мога да ти дам още. Я ми кажи за кога ще ти трябва всичко това? — После се разкикоти, сякаш току-що се беше сетил за нещо смешно и нямаше намерение да го сподели с мен.

— Всъщност, за довечера, приятел. Мислиш ли, че ще успееш? — Наведох глава така, че да срещна очите му.

Кикотенето се превърна в смях, докато не видя, че съм сериозен. Пат прочисти гърло и се опита да се вземе в ръце.

— Ще направя каквото мога, приятел. Ще видя какво ще успея да намеря от този списък.

— Адски ще съм ти задължен — отвърнах аз. — Не ме подвеждай, Пат. Наистина се нуждая от помощта ти. — Надявах се, че настойчивостта ми ще му въздейства. Продължавах да гледам надолу по стълбите. — Също и там, отзад. — Отворих на съответната страница, за да съм сигурен, че ще го види. — Започнах обичайното наблюдение. Това ще ми трябва за единайсет часа вечерта.