Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Женски глас прекъсна мислите ми, докато наливах портокалов сок за Кели. Усетих, че кожата ми настръхва. Водещата местните новини говореше за убийството на семейство Браун.

Не смеех да се обърна. Всеки момент на екрана можеше да се появи някоя от снимките от онези градински купони.

Журналистката съобщи на зрителите, че полицията не е открила нови улики, но че във връзка с разследването на отвличането на седемгодишната Кели е постигнат успех: бил съставен компютърен образ на мъжа, видян да върви с нея. Тя описа ръста, фигурата и цвета на косата ми.

Нямаше къде повече да наливам кафе и сок. Подносът буквално пращеше от храна, но не смеех да помръдна. Струваше ми се, че всички погледи във фоайето са впити в мен. Сложих филийка в тостера и зачаках, като отпивах от кафето, без да вдигам очи. Като че ли бях затворен в пашкул от тишина, нарушавана само от гласа на водещата. Мислено й се помолих да се прехвърли на друга тема. Филийката изскочи навън. Мамка му! Започнах да я мажа с масло. Хората ме гледаха, нямаше начин.

Дълбоко си поех дъх, взех подноса и се завъртях. Фоайето отново зашумя. Никой не гледаше към мен. Всички наоколо бяха прекалено заети да закусват, разговарят и четат вестници.

Кели все още спеше. Оставих й закуската отстрани и започнах да дъвча своята. Включих телевизора, но без говор, и потърсих канала с местните новини. За положението на „Хънтинг беър пат“ нямаше нищо повече.

Атакувах вестника. Бяхме известни — е, почти. Малко каре на пета страница. Без снимки. Говорител на полицията съобщаваше, че не искали да излизат с каквито и да е теории, докато не открият повече конкретни доказателства, но да, смятали, че убийствата са свързани с наркотици. Лутър и сие щяха да са доволни. Нови улики, нямаше. Не бях единственият, оставен на тъмно.

Трябваше да изхвърля от главата си всякакви догадки. Както казваше полицаят, без информация нямаше смисъл да се хаби време за различни хипотези. Реших да съсредоточа всичките си усилия върху следното: първо, да пазя Кели и себе си; второ, да продължавам да записвам обекта, за да разбера дали между ВИРА и смъртта на Кев има връзка; трето, да взема малко пари от Пат, за да уредя завръщането си в Англия; четвърто, да поискам от Юън помощ, за да се справя със Симъндс, или поне той да посредничи в преговорите ми с него.

Хвърлих поглед към Кели. Тя лежеше по гръб, разперила ръце като морска звезда. Стана ми мъчно за нея. Хлапето си нямаше и представа какво се е случило със семейството й. Някой ден на някое нещастно копеле щеше да му се наложи да й каже, а след това някой трябваше да се грижи за нея. Надявах се само, че ще попадне в добри ръце — може би при дядовците и бабите си, където и да бяха те.

Поне беше жива. Онези типове вече със сигурност ставаха неспокойни, защото нямаше начин Кели да не ми е дала описанията им. Сигурно отчаяно искаха да ни пипнат.

Зачудих се как да измъкна от нея повече информация, но се отказах. Не бях психолог, а така много ми се искаше да се консултирам с такъв.

Разтворих списание за мотоциклети и когато свърших, вече мечтаех за БМВ. После в някакво списание за риболов прочетох колко прекрасно е езерото Тахоу за хора с високи ботуши и потънах в цял нов свят на различни кукички и материали за прътове. Внезапно на вратата се почука.

Нямаше време да мисля. Извадих пистолета, проверих дали е зареден и погледнах към Кели. „Скоро и двамата може да сме мъртви“ — помислих си аз.

Затиснах й устата с длан и я разтърсих. Тя се събуди и веднага се паникьоса. Вдигнах показалец към устните си. Нямаше време за никакви нежности. Просто й казвах мълчешком: „Мълчи, мамка му! Да не си гъкнала“.

— Един момент, един момент! — извиках аз. Хвърлих се в банята, пуснах душа, след това отидох при вратата и се опитах да придам объркано звучене на гласа си. — Кой е?

— Чистачката.

Погледнах през шпионката и видях петдесетинагодишна чернокожа жена. Носеше униформа на чистачка и зад себе си държеше количка.

Не можех да видя нищо повече, но пък ако стояха до нея, полицаите или момчетата на Лутър нямаше да ми покажат лицата си.

Докато я гледах, се опитвах да прочета по очите й какво става. Те щяха да ми кажат, ако зад ъгъла чакаха десетина полицаи, тежковъоръжени и с бронежилетки.

— Всичко е наред, днес не чистете, благодаря, но още спим.

Видях я, че поглежда надолу.

— Извинете, господине, но не бяхте сложили табелката си.

— О, няма нищо.

— Бихте ли желали да ви оставя хавлии?