Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Почти незабавно мъжки глас изрева три пъти: „Мамицата ти!“ и гъсталакът силно се раздвижи. Едва не изскочих от собствената си кожа.

Свалих си ръката от оная работа и стиснах дръжката на пистолета. Опитах се да престана да уринирам, но не успях. В резултат пострадаха дънките ми.

Понечих да извадя оръжието си, но после осъзнах, че все още не се налага. Човекът можеше да е от охраната и навярно щях да го уговоря да ме остави на мира.

— Мамицата ти! Ти за кой се мислиш, бе? Копеле гадно!

Чувах го, но не можех да го видя. Храсталаците шумоляха и се вълнуваха, после пак се разнесе „Мамицата ти! Мамицата ти!“ и го видях да се появява навън.

— Шибан задник, целия ме опика, мамицата ти! Я ме погледни! Целия ме опика!

Беше двайсетина годишен, носеше стари кубинки без връзки и омазнени черни дънки. Аноракът му бе окалян и с провиснали ръкави. Когато се приближи на десетина метра от мен, видях също, че има брада, голяма обеца на едното ухо и че косата му е сплетена на дълги, мръсни плитчици. Целият беше мокър.

В момента, в който ме видя, лицето му грейна. За него бях случайният турист, загубил се в погрешния край на града. Почти можех да чуя въртенето на зъбните колела в мозъка му: мислеше си, че е ударил бингото, че ще измъкне малко лесни пари от тоя кретен.

— Мамицата ти, задник такъв, дължиш ми нов спален чувал! Я ми виж дрехите, целия ме опика, шибано животно! Дай ми малко пари, човече, иначе ще ти скъсам задника!

Определено трябваше да го номинират за „Оскар“.

Трябваше да се възползвам от момента. Метнах се към прозореца и започнах силно да удрям по него. Ако вътре имаше пазач, щеше да дойде, за да провери какво става. Просто щях да изиграя ролята на загубения турист, който търси закрила от този побъркан.

Удрях толкова силно, че стъклото щеше да се пропука. През цялото време внимавах да не попадна в обектива на камерата. Това изпълни хипаря с още повече увереност, защото си помисли, че съм се уплашил.

Той започна да се изкачва по стъпалата. Продължавах да гледам към вътрешността на сградата. Не се забелязваха използвани пепелници, по столовете не лежаха разтворени списания, не работеха телевизори, нямаше вечерни вестници. Всички мебели бяха подредени и нищо не показваше, че има и помен от хора.

После съвсем отблизо чух:

— Шибан задник!

Завъртях се, разтворих сакото си и сложих ръка на пистолета.

Оня се закова на място.

— О, мамка му! Шибана работа! — Хипито отстъпи назад и започна заднишком да слиза по стъпалата, без да откъсва поглед от пистолета. — Шибани ченгета! — измърмори той.

Трябваше да положа доста усилия, за да не се изсмея.

— Шибани ченгета, все мене ме опикават, скапаняците!

Изчаках го да изчезне. Съжали го. Сигурно беше загубил много време, за да си намери уютен заслон, скрит от хищни погледи и затоплен от отдушниците на климатичната инсталация. После идвам аз, някакъв скапаняк, и си изпразвам мехура отгоре му.

Трябваше ми четвърт час, за да се върна обратно до хотела. Тихо отворих вратата. Кели бе в детския рай, без да почисти себе си и наоколо. Просто беше заспала, заобиколена от бонбони и бисквити.

Съблякох се, взех душ и се избръснах, после напъхах дрехите в чувала за пране. Вече бях събрал цяла купчина мръсни и окървавени дрехи. Оставаше ми само един чифт за смяна. Облякох се, пъхнах пистолета в дънките, сложих си сакото и нагласих будилника на пет и половина.

Когато будилникът иззвъня, бях полубуден.

Цяла нощ се мятах и въртях и сега просто не можех да стана. Навярно хората се чувстват така, когато вършат най-омразната си работа.

Насилих се да се изправя, отидох до прозореца и дръпнах завесите. Магистралата беше точно под равнището на погледа ми. От мрака към мен беззвучно се приближаваха светлини, а в отсрещните платна задните фарове изчезваха като бавно отлитащи трасиращи куршуми. Още бе рано.

Пуснах завесите обратно и намалих отоплението, включих кафеварката и влязох в банята.

Докато се облекчавах, погледнах в огледалото. Приличах на плашило. По лицето ми бяха останали отпечатъци от моливите, върху които бях лежал. Съблякох си сакото, обърнах яката на полото си и се наплисках с вода.

Върнах се в стаята. Кафето още не беше готово, а чувствах устата си така, сякаш вътре беше пикала горила. Всъщност, горила определено бе идвала, докато сме спали, защото навсякъде беше разхвърляна храна. Взех отворена кутия кола и дръпнах две топли глътки.