Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Стоп, стоп, стоп! — изписка тя.

Върнах лентата. Кели ме беше накарала да спра още при първото загатване за движение. Виждаха се няколко души, които влизат в сградата. Не познавах никой от тях. Кели беше сигурна, че третият мъж е от поп група, наречена „Бекстрийт бойс“.

Започваше все повече да се увлича от играта. Всеки й се струваше известен. Нямах нищо против.

298: Двама мъже, единият с дълго, светло палто, другият със син дъждобран.

Хората си мислят, че шпионирането е като във филмите за Джеймс Бонд — само спортни автомобили и казина. Винаги адски ми се е искало да е така. В действителност това означава усилено събиране на информация, а после продължителното й обработване. Фактът, че двама души се изкачват по стълбище, може да означава какво ли не. Най-важното е да ги разпознаеш, да разчетеш езика на телата им, да откриеш какво се е случило преди и да предвидиш какво ще се случи по-нататък. Затова трябва да обръщаш внимание на всичко, просто в случай, че по-късно се окаже от значение. Спортната кола направо можеш да я забравиш.

Екранът бавно потъмняваше. Лицата вече не се виждаха и цветовете се губеха — можех да различа мъж от жена и възрастта им, но само толкова.

Работният ден свърши и хората започнаха да се разотиват. Накрая от цялата сграда светеше само в централното фоайе и коридорите.

Оставих записа на нормални обороти. Сега исках да разбера дали има нощен пазач, но такъв не се мяркаше.

На Кели тази „игра“ страхотно й хареса. Беше видяла четирима актьори, две от „Спайс гърлс“ и една от учителките си. Никак не бе зле. Но ако наистина беше познала някого? Не можех да съм сигурен в твърденията й, в крайна сметка тя бе едва седемгодишна. Но нямаше да загубя нищо, като й повярвам.

— Искаш ли утре пак да играем на същото?

— Да, харесва ми. Имам повече точки от теб.

— Така е. Знаеш ли какво, след тази победа мисля, че трябва да си легнеш и да си починеш.

Ако утре някой от нас двамата разпознаеше някого на записа, щях да имам какво да покажа на Симъндс, за да потвърдя връзката. Това също щеше да означава, че непременно трябва да разузная отблизо сградата и да разбера защо тези хора са там. Реших да изляза и да поразгледам отвън. После щях да измисля как да вляза вътре.

Към единайсет Кели като че ли спеше, все още облечена. Завих я, взех картата за вратата и тръгнах.

За да избягна офиса, напуснах хотела по аварийното стълбище. Стигнах до пътя край магистралата, завих надясно и минах покрай театъра към обекта. Движението вече беше утихнало. Завих надясно, после пак надясно. Бях на „Бол Стрийт“.

Всъщност ме интересуваше гърбът на сградата, но първо исках пак да разузная отпред, за да видя дали има нощен пазач и да получа по-добра представа за вътрешното разположение.

Влязох в един от входовете срещу обекта. Ако ме забележеха, щях да се престоря на пиян, скрил се тук, за да се облекчи. Бях в сянка и наблюдавах сградата. През двойната врата можех да виждам фоайето — лампите все още бяха включени и се отразяваха в мокрите бетонни стъпала. Погледнах нагоре, по стълбището, и забелязах, че през прозорците точно над главния вход се процежда светлина. Това означаваше, че вътрешните коридори също са осветени.

Изчаках около четвърт час. Може би охраната седеше долу и гледаше телевизия? Или пък беше горе и обикаляше? Не виждах нищо. Бе време да мина отзад.

Върнах се по пътя, по който бях дошъл, но вместо да завия наляво, тръгнах надясно, към реката. Пътят беше еднопосочен, с кални ивици отстрани. Дупките в паважа бяха пълни с вода, която лъщеше на уличното осветление. Като се движех в сенките, минах покрай склада за вторични суровини и пресякох железопътните релси, които водеха към старата циментова фабрика. Имах усещането, че стъпките ми издаваха повече шум, отколкото оскъдното движение по магистралата. Различните участъци бяха разделени с огради, заключени със стари вериги и катинари. Продължих нататък по пътя, като търсех откъде да завия зад обекта.

Осветлението на магистралата не бе достатъчно силно, за да има някакво отражение от това разстояние, но все пак можех да видя мъглата, която се носеше откъм Потомак. Стигнах до задънена улица. Старият път завършваше с ограда. Забелязах широк кален кръг, оставен от автомобили, които бяха търсили място за паркинг, за да открият същото като мен. В далечината оттатък дърветата, които се спускаха към реката, зърнах и светлините на летището.