Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Внезапно си помислих: „Мамка му, ами ако Кели знае домашния си номер и започне да го набира?“ Докато си наливаше кола, стиснала с две ръце шишето, което изглеждаше голямо колкото нея, аз пъхнах ръка зад шкафчето между двете легла и измъкнах телефонния щекер.

Погледнах си часовника. Беше четири и половина, почти пет часа до поредния разговор с Пат.

Искаше ми се да включа камерата по светло. С малко късмет може би щях да успея да заснема около час лента преди да се мръкне.

Кели се изправи и погледна през прозореца — отегчено, затворено в клетка хлапе.

Попитах я:

— Искаш ли още кола, преди да я излея? Трябва ми бутилката.

Тя поклати глава. Влязох в банята и излях остатъка в мивката. Откъснах етикета и с току-що купените ножици отрязах горната част там, където започваше гърлото. Повторих същото и с основата, така че да се получи цилиндър. Направих вертикален разрез и притиснах получения пластмасов правоъгълник към пода. Окастрих ъглите на правоъгълника и оформих кръг.

Върнах се в стаята, проверих кабелите и приготвих камерата за включване или с батерии, или в мрежата.

— Какво правиш, Ник?

Вече си бях взел урок и имах предварително приготвена лъжа.

— Ще заснема филм, така че да можеш да поздравиш, мама, татко и Аида. Нали ми каза, че им било мъчно за теб? Ето, кажи им „здрасти“.

Вдигнах камерата към очите си.

— Здравейте, мамо, татко и Аида — рече тя. — Сега сме в хотелска стая и с нетърпение чакам да се прибера вкъщи. Надявам се, че скоро ще се оправиш, татко.

— Кажи им за новите си дрехи — подсказах й аз.

— А, да. — Тя отиде до стената. — Това е новият ми син дъждобран. Ник ми купи и розов. Той знае, че любимите ми цветове са розовото и синьото.

— Касетата свършва, Кели. Кажи им „чао“.

Кели махна с ръка.

— Чао, мамо, чао, татко, чао, Аида. Обичам ви.

После се хвърли към мен.

— Може ли да го видя?

Следващата лъжа:

— Нямам кабел, за да го включа в телевизора. Но Пат може би ще ми донесе.

Тя се върна при чашата си кола. Сега бе едно щастливо зайче. Взе моливите, отвори блокчето и скоро бе погълната в оцветяването. Добре. Това означаваше, че ще мога да заредя касета в камерата, без да ме види.

Взех две пластмасови чашки за кафе, събрах останалите части, сложих всичко в чантата на камерата и започнах:

— Извинявай, но…

Кели ме погледна и сви рамене.

Качих се на покрива. За разлика от шума на самолетите и уличното движение, времето беше благосклонно към мен.

Първо исках да вляза в къщичката на асансьора. Трябваше да разбера дали ще мога да включа камерата в мрежата.

Извадих пластмасовия си кръг и го вкарах в пролуката на зелената врата. Започнах да го натискам и въртя, докато се допря до самата ключалка. Вратата бе заключена заради безопасността, а не за да пази нещо ценно, така че нямах проблем с отварянето й.

Вътре включих фенерчето и първото нещо, което видях, бяха четири електрически контакта.

Вдигнах поглед нагоре към тавана. Бараката беше направена от половинсантиметрови метални плоскости, завинтени за рамка. Извадих клещите и развих два от болтовете, само колкото да повдигна мъничко покрива. После взех кабела на камерата, проврях го през пролуката и го прокарах надолу по стената. Сред всички други боклуци тук нямаше да прави никакво впечатление. Включих щепсела в един от контактите.

Бях оставил вратата отворена, за да влиза светлина, докато подготвям камерата. Поставих кошчетата за смет едно в друго, после сложих камерата на дъното, така че обективът едва да стърчи навън. Взех пластмасовите чашки, разцепих ги от двете страни, отрязах им дъната, напъхах ги една в друга и ги нахлузих върху обектива. Това щеше да го предпазва от дъжда и в същото време да пропуска достатъчно светлина. Използвах изолирбанда, за да залепя всичко на мястото му.

Излязох на покрива с камерата и я включих. Легнах по очи и погледнах през окуляра в очакване да премигне и да ми покаже какво се вижда през обектива. Исках сравнително близък план на стълбището, водещо към входа.

Когато камерата оживя, фокусирах обектива, насочих го към обекта и натиснах „Запис“. Проверих стопирането и пренавиването, после отново я включих на запис. Работеше. Внимателно закрепих кошчетата и се отдалечих.

Отидох да купя огромна пица, която изядохме пред телевизора. Мобифонът беше зареден и включен.

После бе въпрос само на храносмилане, очакване на разговора с Пат и края на четиричасовата касета. Вече беше тъмно, но исках да се запише цялата: първо, за да проверя функционирането на системата, и второ, за да видя какво е качеството на записа през нощта.