Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Продължаваше да вали. Виждах пръските зад гумите на профучаващите по магистралата камиони. Дъждът не бе силен, но постоянен, от онзи, който се просмуква във всичко. Внезапно усетих, че Кели е застанала до мен.

— Мразя такова време — изръмжах аз. — Винаги съм го мразил, още когато постъпих в армията. Даже сега, във ветровит зимен ден си правя чаша чай, сядам до прозореца, просто гледам навън и си мисля за всички онези нещастни войничета, които клечат в някоя дупка насред нищото, зъзнат подгизнали и се чудят какво правят там.

Кафеварката утихна. С кисела усмивка погледнах надолу към Кели. Какво ли не бих дал отново да съм в равнината край Салисбъри и просто да седя — в разкаляния окоп, умиращ от студ и глад.

Легнах по гръб и започнах да обмислям възможностите, не че имаше много такива. Защо просто да не се опитам да избягам? Можех да открадна паспорти и с Кели да си пробваме късмета на летището, но вероятността номерът да мине не беше голяма. Имаше и по-нетрадиционни пътища до острова. Бях чувал, че можеш да изминеш целия път от Канада до Великобритания с ферибот и прехвърляне по суша — маршрут, много популярен сред студентите. Можех също да тръгна на юг и да мина границата на Белиз или Гватемала. Бях прекарал години в тамошната джунгла и знаех как да го направя. Щях да стигна до Сан Педро, един от островите край Белиз и отправен пункт за наркотрифаканти на път за източното крайбрежие на Флорида. От там можех да се насоча към Карибите и да се кача на кораб.

Едно от момчетата в полка пък беше прелетяло от Канада до Великобритания с едномоторна „Чесна“. Малкият самолет нямал специални приспособления, освен допълнителен резервоар за гориво в задната част. Моделът на радиостанцията не бил познат на младежа и трябвало да използва за антена жица, висяща от „Чесна“-та, със завързана накрая тухла. Имал парашут, така че в случай на опасност можел да отвори вратата и да скочи. Не знаех аз как ще се оправя, но поне бях сигурен, че е възможно.

Всичко това обаче криеше много рискове. Не ми се щеше да прекарам остатъка от дните си в някой щатски затвор, но в същото време не исках и двамата с Кели да бъдем убити, докато бягаме. Симъндс ми беше предложил най-добрата възможност. Ако стигнех до Лондон с онова, което предлагаше, нямаше да съм съвсем на сухо, но поне щях да съм си у дома. Трябваше да остана тук и да разкрия тази мистерия.

Нещата се свеждаха до факта, че трябваше да разбера кой и какво влиза и излиза от сградата на „Бол Стрийт“.

— Кели? Знаеш какво ще ти кажа, нали?

— Естествено — усмихна се тя. Очевидно ми бе простила, че съм й подсушил косата и съм я облякъл в хубави сухи дрехи.

— Десет минути, става ли?

Затворих вратата, чух, че слага резето и закачих табелката „Не пречете“. Наляво имаше малка площадка с автомати за кола и чипс. Взех една кутия, после се върнах покрай нашата стая към асансьора. Наляво видях бетонното стълбище на противопожарния изход. Според изискванията за безопасност стълбището трябва да води към покрива — в случай на пожар долу спасението щеше да дойде с хеликоптер.

Качих се колкото можах по-нагоре. Към покрива водеше двойна врата. Нямаше надпис, предупреждаващ, че при отваряне се задейства аларма, трябваше обаче да проверя. Огледах касата, но не забелязах следи от сигнална инсталация. Натиснах лоста и вратата се отвори. Не засвири сирена.

Покривът бе плосък, покрит с едър чакъл. Взех няколко камъка и ги пъхнах под вратата, за да я задържа отворена.

На летището се приземяваше самолет. Заради дъжда можех да различа само светлините му. Сателитната антена беше в отсрещния ъгъл. Имаше и алуминиева конструкция, вероятно за асансьора. По ръба на покрива минаваше метална стена, която ме скриваше от земята, но не и от магистралата.

Закрачих по чакъла и застанах до парапета, е лице към реката. От тук се виждаха плоският покрив и тръбопроводите на интересуващата ме сграда. Беше правоъгълна и изглеждаше доста голяма. Зад нея имаше пустеещи земи и огради, които очевидно обозначаваха терени, предвидени за строеж. Зад дърветата едва различавах Потомак и края на магистралата.

Върнах се обратно и спрях при конструкцията за асансьора. Сега ми трябваше енергиен източник. За необходимата ми наблюдателна апаратура можех да използвам батерии, но нямах гаранция за трайността им. Опитах вратата на алуминиевата конструкция, но бе заключена. Бързо разгледах ключалката: беше обикновена. Лесно щях да се справя с нея.