Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Когато влязох в стаята, извадих телефонния указател и потърсих адреси на заложни къщи.

После отидох в банята, изпразних пълнителите в джоба си и отпуснах пружините. Не че е задължително това да се прави ежедневно, но все пак се налага да се прави. Не знаех колко време е бил зареден пистолетът. Можех да изстрелям първия патрон, но вторият да не влезе в патронника, ако пружината заяде. Ето защо понякога са за предпочитане револвери, особено ако пистолетът ти стои неизползван много време и не искаш да се занимаваш с него. Револверът просто е цилиндър с шест патрона, така че можеш да го държиш зареден целогодишно и знаеш, че когато ти дотрябва, няма да ти изневери. И така, изпразних пълнителите в джоба си, така че да са в мен.

Излязох от банята и направих списък с нещата, които щяха да ми трябват, след това проверих колко пари ми остават. За днес щяха да ми стигнат. Утре по всяко време можех да изтегля още.

Не се тревожех за Кели. Тя беше добре заредена с храна, пък и вече почти заспиваше. Включих климатика на още по-висока температура. Скоро щеше да се унесе.

— Сега ще изляза и ще ти донеса книжки за оцветяване, моливи… изобщо разни такива неща — казах аз. — Да ти взема ли и Мики Дис?

— Може ли и нещо сладко, и кисел сос за пържените картофки? О, защо не дойда с теб?

— Времето е отвратително. Не искам да настинеш.

Тя се изправи и мълчаливо отиде до вратата, готова да затвори резето, без да се налага да й напомням.

Слязох по стълбите и се насочих към станцията на метрото.

Вашингтонското метро е бързо и тихо, чисто и ефикасно — точно каквото би трябвало да е едно метро. Тунелите са огромни, слабо осветени и някак си успокоителни, което навярно се дължи на факта, че пътниците изглеждат по-спокойни, отколкото в Лондон или Ню Йорк. Това може би е и единствената част от града, където някой ветеран от Виетнам на възраст между седемнайсет и седемдесет и седем години няма да ти поиска малко пари.

Слязох след няколко спирки и едно прекачване. Мястото, което търсех, беше само на няколко пресечки, но се намираше в квартал, който, обзалагам се, не би могъл да се открие в нито една рекламна брошура. Бях свикнал с онзи Вашингтон, в който богатите наистина бяха богати. А тук бедните бяха абсолютно прецакани.

Едноетажната сграда беше встрани от пътя и повече приличаше на супермаркет, отколкото на заложна къща. Фасадата й бе дълга поне петдесет метра, цялата от стъкло. На витрините имаше какво ли не — от барабани до сърфове и спално бельо. Жълти флуоресцентни надписи обещаваха всичко — от нулева лихва до най-изгодни цени на златото в града. На входа стояха трима въоръжени пазачи, които внимателно ме изгледаха на влизане.

В дъното видях дълга стъклена витрина, която същевременно представляваше и щанд. Зад нея бяха наредени повече от десет продавача. Това като че ли беше най-оживената част в магазина. После забелязах пистолетите и пушките под стъклото. Надписът на стената съобщаваше, че клиентите могат да изпробват всяко оръжие на стрелбището отзад.

Продължих към щанда за фотоапаратура. В един по-друг свят бих търсил камера с дълъг кабел, свързан с отделна контролна кутия, в която да е и касетата. Можех да монтирам камерата на покрива, да я оставя там и да скрия кутията някъде другаде, например в асансьорната конструкция. Така щеше да ми е по-лесно да сменям касетите, а ако не успеех да открия енергиен източник, и батериите.

За съжаление тук не успях да открия нещо подобно. Затова пък намерих почти също толкова добра камера — „Хай–8“, любим модел на много ТВ–журналисти на свободна практика. Със сигурност щях да съм в състояние да й сложа телеобектив. Когато работех в Босна, бях виждал наоколо ми да се мотаят типове с долепени до очите „Хай–8“. Всички те си мислеха, че им е писано да натрупат богатство, като продадат на телевизионните мрежи записи на разни пукотевици.

Привлякох вниманието на един от продавачите.

— Колко е онази „Хай–8“?

— Почти нова е, едва е извадена от опаковката. Петстотин долара.

Подсмихнах се.

— Ами предложете вие тогава — каза той.

— Има ли резервна батерия и всички приставки за включване в мрежата?

— Всичко си има, даже и специална чанта.

— Може ли да видя как работи?

— Разбира се, разбира се.

— Добре — четиристотин в брой.

Той направи онова, което прави всеки строителен работник по света, щом става дума за цени: започна да всмуква въздух през зъби.