Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Сега се намирахме в новозастроен район — седалището на ВИРА би трябвало да е наблизо. Продължихме да вървим, докато не стигнахме до двуетажна офиссграда, цялата в стоманени рамки и външни тръбопроводи. Вътре светеха флуоресцентни лампи. Опитах се да прочета надписите на входа, но не можех да ги видя в сумрака. Все пак успях да разчета един: „Уником“.

Не приличаше на офисите, които обикновено използваха Шин Фейн и ВИРА. Сградата на „Кейбъл Стрийт“ в Лондондери например бе от двайсетте години, другите в западен Белфаст също. Определено не бяха модерни постройки, напомнящи миниатюри на центъра „Помпиду“. Може би Пат грешеше?

Съсредоточих се върху обекта, докато минавахме покрай него, но не погледнах назад. Трябва да регистрираш цялата информация още от първия път.

— Ник?

— Какво?

— Мокра съм.

Погледнах надолу. Краката й бяха подгизнали. Прекалено много мислех какво да правя и не забелязвах локвите, през които газехме. Трябваше да й купя боти от търговския център.

Стигнахме до Т–образна пресечка. Наляво пътят водеше към реката. Още автомобили и още повече сметища.

Надясно улицата завършваше при магистралата и точно преди нея над покривите видях антената на „Калипсо“. Почувствах се допре. Бях минал покрай обекта, имаше къде да се настаня и всичко това — преди единайсет сутринта.

Влязохме в паркинга на хотела. Посочих й къде да застане между пикап и куриерски микробус.

— Почакай под терасата, за да не те вали. Скоро ще се върна.

— Искам да дойда с теб, Ник.

— Не… чакай ме там. Няма да се бавя. — Изчезнах преди момичето да успее да възрази.

Рецепцията беше в една от стаите на първия етаж, превърната в офис, и регистрацията бе също толкова проста, колкото и планът на сградата. Тук далеч по-бързо разбираха историята на бедното английско семейство. Очевидно из тези райони не гледаха много царевица.

Излязох навън, взех спътничката си и докато вървяхме към новата си стая на втория етаж, аз обмислях какво да правя сега. Кели внезапно ме дръпна за ръката.

— Двойна отврат!

— Какво?

— Нали знаеш, нещо, дето не е много хубаво. Ти каза, че другият хотел бил отврат. Този е двойна отврат.

Съгласих се. Даже ми се стори, че долавям миризма на повръщано.

— Не, не, почакай. Видя ли сателитната антена? Сигурно можем да гледаме всички програми на света. Изобщо няма да е отврат.

В стаята се мъдреха две легла по персон и половина, голям телевизор, няколко мебели с обичайните тъмни лакирани повърхности — дълъг шкаф, който бе виждал и подобри дни, гардероб, който представляващ просто релса в отворен шкаф в ъгъла, и едно от онези неща, върху които си оставяш куфара.

В банята видях малко шишенце шампоан.

— Това винаги е признак за добър хотел — бодро обявих аз. — Струва ми се, че сме попаднали в „Риц“.

Включих мобифона да се зарежда, после се пльоснах право пред телевизора и потърсих детска програма. Това вече беше част от стандартната оперативна процедура.

Съблякох й дъждобрана, изтръсках го от капките и го закачих, после отидох при климатика и натиснах няколко бутона. Протегнах си сакото, за да проверя въздушния поток — исках в стаята да е топло. Докато чаках някаква реакция от машината, попитах Кели:

— Какво дават?

— „Пауър рейнджърс“.

— Кои са тези?

Отлично знаех за какво е филмът, но от един разговор нямаше да ми стане нищо. Не исках да сме първи приятелчета, да ходим заедно на почивка, да си заемаме пастата за зъби и всякакви такива глупости — бях далеч от това и колкото по-скоро се оправеше положението, толкова по-добре. Но не ми се щеше да ме пипнат, защото на някой любопитко му се е сторило, че нещо много не си пасваме.

— Кой от героите най-много ти харесва? — попитах аз.

— Катрин, тя е розовата.

— И защо, заради цвета ли?

— Защото не е някоя скапанячка, а е адски печена. — И после ми разказа всичко за Катрин, включително и това, че била англичанка. — Харесвам я, защото татко е от Англия.

Накарах я да си сложи нови дънки и поло. Това отне цяла вечност. „Мамка му на родителството, не е за мен — помислих си. — Какъв е смисълът, щом по цял ден трябва да се правиш на камериерка?“

Кели най-после бе суха и облечена. До телевизора имаше кафеварка. Включих я. Когато започна да клокочи, отидох до прозореца и погледнах през мрежестата завеса. Отпред имаше сив бетонен площад. Отдолу беше паркингът, а оттатък пътя и по-нагоре минаваше магистралата. Настроението ми напълно съответстваше на гледката.