Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Знаете ли какво, хайде да е четиристотин и петдесет.

— Става. Искам и възпроизвеждащо устройство, но не трябва да е видеокасетофон.

— Имам точно каквото ви трябва. Елате с мен.

На апарата, който извади от дъното на лавицата, висеше етикет с надпис „100 долара“. Изглеждаше на сто години, целият в прах.

— Знаете ли какво, за да си спестим усилията, дайте деветдесет долара и е ваш.

Кимнах.

— Трябва ми и обектив.

— Какъв?

— Поне двеста милиметра, за предпочитане „Никон“.

Изчислявах по един милиметър за всеки метър от разстоянието до обекта. Години наред бях киснал по хорските покриви, след като се бях вмъквал в домовете им и бях размествал керемиди, за да мога да снимам даден обект. Така че от собствен опит бях разбрал, че всичките ти усилия отиват на вятъра, ако не получиш годни за идентификация изображения.

Той ми показа двеста и петдесет милиметров обектив.

— Колко?

— Сто и петдесет долара. — Човекът очевидно очакваше да възразя, че цената е прекалено висока.

— Добре, ако прибавите две четиричасови касети и удължителен кабел.

Той като че ли се разтревожи от отсъствието на съпротива.

— Колко дълъг?

Още пазарене. Направо копнееше за това.

— Най-дългия, който имате.

— Шест метра?

— Става. — Вече беше доволен. Несъмнено имаше поне дванайсетметров.

Две пресечки преди метрото попаднах на супермаркет. Влязох вътре и започнах да търся нещата, които ми трябваха, за да монтирам камерата.

Докато обикалях из щандовете, открих, че правя нещо, което правех винаги, независимо в коя точка на земното кълбо се намирах: гледах към подправки и кутии с почистващи препарати и си мислех кои от тях могат да се съчетаят, за да предизвикат хаос. Смеси този препарат с онзи, после кипни разтвора, добави малко от онова, и ето ти я готова запалителната смес. Или кипни всичко заедно и махни пяната, после прибави от онова нещо от готварския щанд и пак кипни сместа, докато на дъното не остане само утайка, и ще получиш слаб експлозив. Трябваха ми само двайсетина минути в „Сейнсбъри“, за да купя всичко необходимо за бомба, достатъчно мощна, за да взриви автомобил, и пак щяха да ми върнат десет лири ресто.

Днес обаче търсех друго: двулитрова пластмасова бутилка кола, ножица, две малки кошчета за боклук, фенерче с различни филтри, ролка изолирбанд, както и комплект отвертки и клещи — двайсет и една части за пет долара, абсолютен обир. Щяха да издържат около пет минути, но повече не ми и трябваше. После взех някаква приключенска книжка за Кели, блокчета за оцветяване, моливи и други дреболии.

Влязох в метрото и намерих пейка. Докато чаках мотрисата, отворих колата, взех си бисквита и запрелиствах едно от блокчетата за оцветяване.

Дъждът беше спрял, макар че облаците все още бяха надвиснали ниско. Реших, докато съм сам, набързо да мина покрай обекта.

Пресякох паркинга на супермаркета и се насочих към тунела под магистралата. Скоро крачех по „Бол Стрийт“, успоредно на сградата. Малко бетонно стълбище, заобиколено с гъсти храсти, се изкачваше към стъклените врати отпред. От там се влизаше в централното фоайе. Към входа беше насочена камера. Прозорците бяха затворени, с двойни стъкла. Двата етажа вътре изглеждаха претъпкани с компютри и табла за обяви — обичайната офис обстановка.

Отвън не забелязах следи от алармена инсталация, нито пък някакви признаци, че сградата се охранява. Може би алармата бе отзад. В противен случай детекторите навярно бяха свързани направо с полицията или с охранителна фирма.

Стигнах до края на пътя, завих надясно и се насочих обратно към хотела.

В стаята бе като в сауна. Косата на Кели беше слепена от пот, а очите й гледаха сънено.

Когато стоварих багажа си на пода, тя попита:

— Къде беше?

— Купих адски много неща. — Започнах да ровя в торбичките и да измъквам навън покупките си. — Донесох ти няколко книжки, блокчета, моливи…

Оставих ги на леглото и отстъпих назад в очакване на някакъв вид благодарност. Кели обаче ме фиксираше така, сякаш съм побъркан.

— Тези вече съм ги оцветявала.

Не знаех, че блокчето за оцветяване си е блокче за оцветяване.

— Няма значение, донесъл съм ти сандвичи и кола. Можеш да пиеш колкото ти побира коремът, защото бутилката ми трябва за нещо друго.

— Няма ли да излезем да хапнем някъде?

— Тук има малко бисквити… — посочих към торбичката.

— През цялото време само това ям.

— Днес ще трябва да останем в хотела. Не забравяй, в момента ни търсят и не искам да ни открият. Няма да е за дълго.