Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

И двамата умирахме от скука. На Кели й бе дошло до гуша от телевизия, пица и кола. Тя уморено взе приключенската книга и помоли да й почета малко.

Помислих си: „Добре, това са само няколко разказа, няма да ми стане нищо, ако и почета“. Скоро открих, че това всъщност е книга–игра с различни възможности за избор в края на всяка глава. Четях й за три хлапета в музей. Едното от тях изчезва — никой не знае къде — и в този момент действието внезапно спира. Отдолу на страницата пишеше: „Искаш ли да отидеш на страница 16 и да го последваш през вълшебния тунел, или ще се срещнеш с мадам Еди на страница 56, която може да ти каже къде е? Избирай.“

— Къде искаш да отидеш? — попитах я аз.

— През тунела.

Така и направихме. След около четирийсет и пет минути и осем промени на курса, реших, че вече трябва да наближаваме края. Всъщност целият път ни отне само… два часа. Поне на Кели й хареса.

В стаята беше топло, а аз продължавах да съм облечен и готов за излизане. Задрямах, но се събуждах на всеки половин час, за да чуя звука на „Семейство Симпсън“ или „Весели истории“. В един момент забелязах, че сакото ми се е разкопчало и че пистолетът ми се вижда. Завъртях глава към Кели, но тя изобщо не му обръщаше внимание. Навярно бе свикнала баща й да носи оръжие.

Отворих кутия кола и си погледнах часовника: беше едва осем и петнайсет. След около четирийсет и пет минути щях да извадя първата касета, да заредя нова и после да чакам обаждането на Пат.

Когато дойде време, казах на Кели:

— Излизам само за пет минути да си взема нещо за пиене. Ти искаш ли?

Тя иронично ме погледна и отвърна:

— Тук имаме цели купища бутилки.

— Да, но са топли. Ще донеса нещо студено.

Качих се на покрива. Отново бе започнало да ръми. Отворих чантата на камерата, натиснах бутона за касетата и бързо заредих нова за сутринта.

Спуснах се долу, минах покрай нашата стая и взех още две кутии кола. През последните няколко дни продажбите й май бяха излетели до небето.

Даваха „На тъмно“, телевизионния сериал, който Кели ми беше казала, че харесва. Удивих се, докато я слушах да рецитира всички реплики наизуст: „Идиот… слабоумен… кретен!“ Е, вече знаех източника на речника й.

Най-после до девет и половина останаха само три минути. Влязох в банята, затворих вратата и се вслушах, за да проверя дали се чува нещо от „На тъмно“. Нищо.

Телефонът иззвъня точно на минутата.

— Ало?

— Хей, приятел? Мерси за сандвича!

Двамата тихо се засмяхме.

— Знаеш ли на кой етаж са?

Последва кратка пауза.

— На втория.

— Ясно. Някакъв шанс за повечко пари? Трябва ми тлъста сума.

— Мога да ти намеря десетина бона, но едва ли за утре или вдругиден. С удоволствие ще ти услужа, докато се оправиш. Каниш се да изчезнеш, така ли?

— Да — излъгах аз. Благородна лъжа. Ако го пипнеха, можеше да даде само подвеждаща информация и те щяха да започнат да търсят по летища и пристанища, вместо да обикалят из Вашингтон. — Трябват ми повече часове за връзка, в случай, че успея да открия нещо за сградата и положението започне бързо да се променя. Какво ще кажеш за 12:00, 18:00 и 23:00?

— Добре, приятел. Напоследък твоето малко другарче и семейството му са постоянно в пресата. Нещо друго?

— Не. Пази се.

— И ти. Доскоро!

Изключих мобифона, върнах се в стаята и отново го оставих да се зарежда. Не знаех дали Кели е чула нещо, но тя мълчеше и изглеждаше неспокойна.

Взех възпроизвеждащото устройство, заредих касетата и го включих в телевизора.

Кели напрегнато ме наблюдаваше.

— Искаш ли да поиграем на една игра? — попитах я аз. — Ако не ти се ще, сам ще си поиграя.

— Добре. — Беше по-добре, отколкото да броиш автомобилите по магистралата. — Но нали каза, че нямаш кабел?

Тук ме хвана на тясно.

— Купих, когато излизах.

— Тогава защо не можем да видим записа за мами?

— Защото вече го пратих. Съжалявам.

Тя ме погледна малко объркано.

— На тази касета е записана една сграда — продължих аз. — Вижда се как влизат и излизат хора. Някои от тях са известни. Други познаваш лично, например приятели на мама и татко. Трети пък са ми известни на мен. Трябва да видим по колко души ще познае всеки от нас. Бие онзи, който познае повече. Искаш ли да играем?

— Да!

— Трябва много да внимаваш, защото ще пусна записа на бързи обороти. Казвай ми всеки път, щом забележиш някого. Аз ще спирам касетата и ще я връщам назад, за да го видим.

Взех молив и няколко листа с емблемата на хотела и започнахме. Трябваше да използвам бутона на устройството, защото нямаше дистанционно управление. Седнах на пода до телевизора. Кели не изпускаше екрана от поглед. Останах доволен от записа. Качеството определено бе по-добро от това на домашното видео и бях успял да получа образи в цял ръст на хората, покриващи приблизително две трети от екрана.