Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Нямах друг избор, освен да се върна по изоставените релси, които преди години бяха представлявали част от главната линия. Погледнах наляво — те продължаваха около двеста метра зад обекта и от лявата им страна се издигаха стари, ръждясали метални постройки.

Прехвърлих теления портал, през който влаковете бяха влизали в депото. Веригите на катинара издрънчаха. Потънах в сенките и зачаках. Не се чуваше кучешки лай, а по това време и летището навярно вече беше затворено, защото се намираше съвсем близо до града. Единственият звук бяха далечни сирени.

Продължих нататък, по релсите, и скоро чувах само собствените си стъпки.

Отдясно имаше заобиколено с ограда автомобилно гробище. Колите бяха натрупани по седем–осем една върху друга. Стотина метра напред видях сгради. Районът бе разчистен и готов за застрояване. Една от сградите беше точно зад моя обект. От другата страна забелязах уличните лампи на „Бол Стрийт“ и магистралата. Дъждът им придаваше замъглен вид.

Забавих крачка, огледах се, после бързо изминах стоте метра на новоизравнен терен и стигнах до ограда, която се намираше на петдесетина метра от обекта.

Край оградата открих някакви храсти и приклекнал зад тях. Нещата, които винаги те издават, са форма, отблясък, сянка, силует и движение. Само да забравиш за тях, и си мъртъв.

През следващите няколко минути просто клечах и наблюдавах. Трябва да приспособяваш сетивата си към новата среда, след малко очите ми посвикнаха със светлината и започнах да различавам някои неща. Гърбът на сградата бе без прозорци, просто солидна тухлена стена. Затова пък имаше четириетажно стоманено стълбище. Отдясно на основата му забелязах разклонителни кутии.

Потърсих противопожарните изходи. Ако се наложеше по някое време да вляза, за да науча какво замисля ВИРА, навярно щях да използвам този път. Зависеше от това дали имат външни ключалки. Имаше само един начин да разбера.

Огледах двуметровата телена ограда, за да видя дали някъде няма дупка. Нямаше. Хванах се за горния край на мрежата, изтеглих се над нея и я прескочих. Отново приклекнах долу и останах неподвижен, като внимавах за някаква реакция.

Нямаше нужда да бързам. Бавното придвижване означаваше, че не само ограничавах риска да ме забележат, но и че можех да контролирам дишането си и да чувам повече около себе си. Промъквах се в сенките на сградите и дърветата и през цялото време следях обекта и околността му.

Когато се приближих, спрях под сянката на едно дърво. На задната стена забелязах детектор за движение, монтиран на такава височина и под такъв ъгъл, че да покрива хората, изкачващи се по противопожарното стълбище. Не знаех какво го задейства и дали има сирена, светлинен сигнал или камера. Открих две лампи, по една над всеки от противопожарните изходи. Не бяха включени. Може би именно те задействаха детектора? Вероятно, но защо нямаше и камера, която да покрива задната част на сградата, така че, ако нещо задейства, детектора да види какво е то? Нямаше значение, щях да се отнасям към него така, все едно, че се задейства от всичко.

До оградата вдясно от обекта забелязах три дървени палети. Можех да ги използвам.

Погледнах към вратите. Бяха покрити със стоманени листове, с допълнителни ивици по касите, за да не могат да се разбият с лост. Ключалките бяха обикновени, само че по-големи. Боклуци: щях да се справя с тях.

Бързата проверка на разклонителните кутии ми показа, че газът, електричеството, водата и телефонът са на мое разположение. Такова откритие винаги ми подобряваше настроението.

Все още се тревожех за нощния пазач. При известни обстоятелства обаче той може да се окаже преимущество. Провокираш го да дойде, да отвори вратата, и хоп, вмъкваш се бързо и без да вдигаш тревога. Но ако се наложеше да вляза, щях да го направя тайно.

Паркингът пустееше, което можеше да е още един признак, че вътре няма никой. Трябваше да се уверя по някакъв начин. Защо пък да не ми се допикае, да се приближа до главния вход и да се облекча. Докато го правех, можех по-добре да поразгледам вътре. Ако във фоайето имаше някой, можеше да излезе и да ме разкара или пък аз щях да го видя да гледа някъде телевизия.

Върнах се по същия път и тръгнах по „Бол Стрийт“. Вече съвсем бях подгизнал — дъждът и мокрите ръждиви огради бяха направили каквото можеха с дрехите ми.

Закрачих по отсрещната страна на улицата. Когато се приближих към обекта, пресякох по диагонал, което ми даде повече време за разузнаване. Навел глава заради камерата над входа, се запрепъвах нагоре по стъпалата и веднага щом се изкачих достатъчно, за да виждам десния прозорец, се обърнах, разкопчах се и започнах да поливам храстите долу.