Унижението беше тотално. Нищо чудно, че Джери Адамс и ВИРА копнееха да извършат някакъв голям удар, за да покажат на хора като Кадафи и на онези американски ирландци, които подпомагаха Норад, че не са окончателно победени.
На 8 ноември. Деня на незнайния воин, те поставиха тринайсеткилограмова бомба със закъснител в градския мемориал в Енискилън, област Фърмана. Загинаха единайсет души, повече от шейсет бяха сериозно ранени. Последва незабавна яростна реакция срещу тази жестокост. В Дъблин хиляди се редяха на опашка, за да се подпишат в книгата за съболезнования. В Москва, място не особено известно с грижа за хората, информационната агенция ТАСС заклейми „варварските убийства“. За ужас на ВИРА, срещу тях се обърнаха дори американските ирландци. Жестоко се бяха прецакали, смятайки, че атентатът ще бъде приет като победа в борбата им срещу окупаторите. Едно беше да убиват съдии, полицаи и членове на силите за сигурност, но унищожаването на невинни хора, оказващи почит на загиналите по време на службата в Деня на незнайния воин, бе нещо съвсем друго.
Ето защо Гибралтар продължаваше да е такава загадка за мен. Разбирах защо Адамс и сие толкова отчаяно искаха да покажат на оредяващите си симпатизанти, че още са в бизнеса, но защо да рискуват нова международна реакция като онази след Енискилън? Ако взривяха бомба в Гибралтар, можеха да не загинат само британски граждани. По това време на годината стотици чуждестранни туристи изпълваха площадите и улиците на колонията, мнозина околосветски лайнери редовно спираха в пристанището. А ВИРА отлично знаеше, че голяма част от тях са американци. Никога не бях успявал да открия логика в безумието им.
Внезапно ми хрумна, че би могло да гледам и от обратния край на телескопа. ВИРА бяха терористи, но присъствието им тук, във Вашингтон, доказваше, че са и бизнесмени. Когато ставаше въпрос за пари, нямаше разделение, само нормална конкуренция и алчност. Знаех, че редовно се срещат с протестантската военизирана организация, за да разговарят за наркотици, проституция и рекет, дори за да обсъждат демаркационните линии за различни таксиметрови фирми и обекти за игрални машини в Северна Ирландия. Разполагаха с инфраструктурата, познанията и оръжията, за да са основни играчи в престъпния свят. А със сътрудничеството на други терористични организации възможностите ставаха безгранични. Това беше страхотна гадост.
Мъжът и жената на паркинга се прегръщаха. И това бе страхотна гадост. Последна целувка, и хоп, в различни коли.
Не очаквах Пат да ми позвъни преди обед. До края на касетата оставаха още около три часа, така че нямаше какво да правя, освен да внимавам за марсиански нашественици и за говорещи обувки, които живеят в кошчета за смет. Чувствах се неспокоен. Трябваше да върша нещо.
Разтърсих Кели. Тя изпъшка и се показа изпод завивките. Нежно зашепнах в ухото й:
— Слизам долу да купя нещо, какво ще кажеш?
Чух съвсем слабо „Добре“. Май не си падаше много по ранното ставане.
Отново използвах аварийното стълбище и минах под магистралата, за да стигна до „7–илевън“. Отвътре ресторантът приличаше на Форт Нокс. От дупката в стената се носеше стържене. От там ми се намръщи и корейска физиономия, после се обърна към портативния си телевизор. Беше прекалено горещо и буквално смърдеше на цигари и превряло кафе. И последният сантиметър от стените бе покрит с надписи, информиращи местните престъпници, че „В касата има само 50 долара“.
Всъщност нямаше нужда да купувам каквото и да е — в стаята имахме предостатъчно храна. Но исках за известно време да остана сам. Струваше ми се уморително дори само да съм край Кели. Винаги имаше някаква работа, грижи, къпане, а през останалото време като че ли постоянно я тормозех бързо да се облича.
Приятелски надпис на стойката за списания гласеше: „Не плюй и не чети стоката“. Взех „Уошингтън поуст“ и няколко списания, една част от тях — за мен, друга — за Кели. Дори не си направих труда да видя кои точно и подадох парите през малката дупка в решетката. Кореецът изглеждаше разочарован, че не е принуден да използва мачетето, което със сигурност криеше под тезгяха.
На връщане минах през фоайето на хотела, за да взема закуска. Беше претъпкано. На стената, над масите с храна, бе монтиран телевизор. Докато пълнех три картонени чинии, чух водещият да приказва за Джордж Мичъл и неговата роля в ирландския мирен процес. Изслушах няколко изявления на Шин Фейн и британското правителство — и двете страни сипеха помежду си презрителни забележки и твърдяха, че тъкмо те са онези, които наистина искат мир.
Читать дальше