Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Един момент, тъкмо излизам от душа, ще си облека нещо.

Щеше да е естествено да ни трябват хавлии.

Прехвърлих пистолета в лявата си ръка, отключих и съвсем леко открехнах вратата. Оръжието сочеше към вратата — ако някой скапаняк се втурнеше покрай чистачката, това щеше да е последното му движение.

Отворих вратата още малко, задържах я с крак и подадох глава през пролуката. Усмихнах се.

— Здрасти. — Не протегнах ръка за хавлиите, не исках някой да ме хване. — По-късно ще изнеса старите. Трябват ми само две големи хавлии, това ще е достатъчно. И имате ли още малко шампоан?

Тя ми даде каквото поисках.

— Благодаря ви — казах аз и жената ми се усмихна. Затворих вратата.

Кели лежеше със зяпнала уста и следеше всяко мое движение.

Свих рамене.

— Не можеш да понасяш, когато хората правят така, нали?

Тя се разсмя. Миг след това я последвах и аз.

— Този път едва не ни пипнаха! — казах.

Изражението й се промени и Кели бавно поклати глава.

— Зная, че никога няма да им позволиш да ме хванат.

Беше десет и половина. Оставаха двайсетина минути преди да се кача, за да сменя касетата. Взех онази, която бяхме гледали предишната вечер, пъхнах я пак във възпроизвеждащото устройство и я пренавих, за да е готова за следващия сеанс.

Трябваше само да се усмихна на Кели и тя с един скок отиде до вратата, готова да затвори след мен резето.

— Докато ме няма, си вземи душ. Ще го направиш ли?

Тя сви рамене.

Качих се на покрива. Времето все още бе отвратително.

До обедния разговор оставаше още един час. Двамата с Кели седнахме да изгледаме последния запис.

— Това е адски важно — обясних й аз. — Може да познаем някого. После ще дадем касетата на татко и той може да открие кой е стрелял по него. Ако ти се стори, че разпознаваш някого, например таткото на Мелиса, продавача от бакалницата или даже мъжете, които са дошли при татко ти, само ми го посочи и ще го разгледаме по-внимателно, става ли?

Пуснах записа на бързи обороти, но спирах винаги, когато имаше каквото и да е движение. Записвах данните: мъж, жена, чернокож, бял, азиатец и какво носят: черно и синьо, червено и синьо.

Сега играта не и беше толкова забавна.

— Ами този? — ентусиазирано попитах аз.

— Не.

— Онази госпожа?

— Не.

— Сигурна ли си, че никога не си виждала онзи мъж?

— Никога!

Накрая тя забеляза човек, когото познаваше. Върнах лентата.

— Кой е той?

— Господин Мунър от „Фокс кидс“.

— Добре, ще го запишем.

По стълбището се заизкачва друг мъж. Стопирах записа и го пренавих.

— Познаваш ли го?

Тя поклати глава.

— Е, аз познавам един, дето адски прилича на него — разприказвах се аз. — Имах колега, който никога не можеше да си спомни къде си оставя нещата. Един ден му скрихме ченето, та трябваше цяла седмица да яде само супа! — Кели се засмя и това й помогна да издържи още малко.

В дванайсет без петнайсет продължавахме да гледаме касетата. Спрях на двама мъже, които влизаха заедно.

— Познаваш ли някой от тях? Аз не, изобщо не се сещам за някой, дето да прилича на тях. — Отчаяно тършувах из ума си, за да измисля друга история, която да разпали интереса и.

— Не, не ги познавам.

— Добре тогава. Потрай още малко, после ще правим нещо друго. — Започнах бързо да превъртам напред, но видях от сградата да излиза някаква фигура, спрях записа и го включих на нормални обороти.

Кели се наведе напред.

— Познавам го тоя човек.

Замразих кадъра. Виждаше се чернокож тип на около трийсет и пет години.

— Кой е?

— Дойде при татко заедно с другите мъже.

Опитах се да говоря спокойно.

— Как се казва? Знаеш ли името на някой от тях?

— Може ли вече да се прибера вкъщи, при мама? Нали каза, че утре мога да се прибера, а днес е утре.

— Първо трябва да се оправим с това, Кели. Татко ти трябва да научи имената на тези хора. Той не може да си ги спомни.

Отчаяно се опитвах да прилагам психологически методи, но след онова списание знаех повече за риболова с изкуствени примамки, отколкото за детската психология.

Тя поклати глава.

— Татко ти обаче ги е познавал, нали?

— Да. Те дойдоха при татко.

— Опитай се да си спомниш нещо друго за тях. Пушеха ли?

— Не зная. Май че не.

— Някой носеше ли очила?

— Май този мъж имаше очила.

Внимателно погледнах към екрана. Човекът бе с тънки телени рамки.

— Добре, а носеха ли пръстени или нещо друго?

— Не си спомням.

Заразпитвах я за цвета на колата, за обувките и дрехите им. Дали се бяха обръщали помежду си с някакви имена? Американци ли бяха?