Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Пат гледаше към бележките ми. Наведох се и обърнах лицето му така, че отново да срещна очите му.

— Единайсет довечера, приятел. Единайсет, става ли?

Познавах го достатъчно, за да съм сигурен, че разбира сериозността ми. Знаеше, че се е прецакал и полагаше всички усилия да не изпусне нито една моя дума.

Добре, че му бях написал всички подробности. Изглеждаше така, сякаш самият той се нуждаеше от помощ.

— Каква е колата ти? — попитах аз.

— Червен мустанг. — Пат приближи лицето си към моето. — По-червен от топките на дявола! — Шегата му хареса толкова много, че избухна в силен смях.

— Тръгни си по „Ейч Стрийт“. — Посочих към гърба на гарата.

— До довечера тогава — усмихна се той и се отдалечи, като леко се олюляваше.

Изчаках, за да се уверя, че не го следят, после се качих на равнището на паркинга. Вървях така, сякаш отивах при колата си. От там взех асансьора до етажа на кафенето.

Върнах се в ресторанта и се огледах. Кели продължаваше да се бори с пицата.

— Нямаше те цяла вечност! — с пълна с гъби уста изфъфли тя.

— Да бе, направо останаха без тоалетна хартия — засмях се аз и седнах при нея.

Кели се замисли над думите ми. Аз също.

Веднага щом се върнахме, включих телевизора за Кели и изсипах покупките си на леглото. Тя ме попита какво правя.

— Просто помагам на Пат. Помоли ме да свърша някои работи. Ако искаш, можеш да гледаш телевизия. Гладна ли си?

— Не. — След онази пица с големина на противотанкова мина това беше глупав въпрос.

Взех големия кварцов часовник в червено–бяла рамка и седнах на стола до прозореца. Отчупих рамката, така че да останат само циферблатът, стрелките и механизмът отзад. Леко го огънах и започнах да отчупвам пластмасата над циферблата. Когато по краищата остана само два и половина сантиметрова назъбена ивица, откъснах стрелките за часа и секундите. Заредих нова батерия.

Кели ме наблюдаваше.

— Какво правиш сега, Ник?

— Това е фокус. Ще ти покажа, щом свърша.

— Добре. — Тя се обърна към телевизора, но продължи да ме следи с поглед.

Занесох кутията с яйца при кошчето и изсипах съдържанието й вътре. Откъснах капака и половината от долната част. Отстрани импровизирах с лепенка нещо като калъф, в който да влиза стрелката на часовника. Погледнах към Кели, която рецитираше някаква реклама за сапун.

— Ела да видиш как става.

Тя заинтригувано ме следеше, докато пъхах стрелката в кутията.

Шкафът до леглото стигаше на десетина сантиметра под равнището на телевизора. Поставих часовника отгоре му, така че да е точно под инфрачервения сензор, и го залепих с изолирбанд.

Кели ставаше все по-любопитна.

— Какво правиш?

— Вземи дистанционното управление и с него усили звука.

Тя се подчини.

— А сега го намали. Добре, обзалагам се, че след петнайсетина минути вече няма да можеш да го усилиш. — Тръснах се на леглото до нея. — Двамата трябва да поседим тук и да не мърдаме, става ли?

— Става. — Кели си мислеше, че ще направя нещо с дистанционното управление и с усмивка го скри под възглавницата.

Наистина беше приятно да погледаме малко телевизия. Досаждаха ми само постоянните й въпроси: „Станаха ли вече петнайсет минути?“.

— Не, само седем. — Свързаната със стрелката кутия вече се приближаваше към основата на телевизора.

Когато се изправи и скри сензора, аз казах:

— Давай сега, опитай се да усилиш звука.

Тя, естествено, не успя.

— Може да е от батерията — подразних я аз.

Заредихме нова батерия в дистанционното управление.

Пак нищо. Кели не можеше да разбере номера и аз нямах намерение да й го обяснявам.

— Вълшебство! — ухилих се.

Извадих останалите неща, изпих малко портокалов сок и изплакнах бутилката, после проверих дали електрическите уреди са с нови батерии и приготвих всичко за опаковане.

Наближаваше десет и двайсет. Кели вече спеше. Трябваше да я събудя и да й кажа, че излизам — не исках да се стресне и да се уплаши. Безпокоях се да не й се случи нищо лошо. Беше толкова невинна… Какво ли щеше да стане с нея след време, ако, разбира се, оцелееше.

Отново изпробвах всичко, изключих мобифона от зареждащото устройство и го пъхнах в джоба си, накрая проверих пистолета и дали имам в себе си пари. Взех си полупразен пакет бисквити, за да имам нещо за хапване за из път.

Прошепнах на ухото й:

— Кели!

Не получих отговор и тогава леко я разтърсих. Тя се размърда и аз казах:

— Пуснал съм телевизора с намален звук, така че, ако искаш, можеш да го гледаш. Трябва да изляза за малко.