Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Добре.

Не знаех дали ме е разбрала. Предпочитах да й го съобщя, докато е сънена.

— Този път не слагай резето, защото ще взема ключа, да не те будя, когато се върна.

Затворих вратата, взех асансьора и излязох на пътя. Над мен бучеше трафикът по магистралата. Най-после беше спряло да вали, но въздухът все още бе влажен. От студа виждах дъха си.

Завих наляво и тръгнах в обратната посока, просто за една последна проверка. Докато минавах покрай обекта, дъвчех бисквити. Светеха всички лампи като предишната вечер, нямаше никакви промени. Зачудих се дали онзи бездомник пак е там и причаква с мачете следващия, който го опикае. Ускорих крачка, за да се срещна навреме с Пат. Стигнах до магистралата и завих надясно покрай нея.

Скоро от двете ми страни имаше само пустош и тишина. Отново можех да чувам стъпките си. Надясно имаше още паркинги. Как бе възможно Вашингтон да е в такова финансово затруднение, когато общината правеше купища, пари от глобите за откарване на неправилно паркирали автомобили? Отляво се виждаха новите евтини офиси и работилници. Стигнах до първата сграда встрани от пътя, скрих се в сянката й и зачаках.

Беше странно да съм само на неколкостотин метра от Пентагона и навярно под носа на същите онези хора, които искаха да ме видят мъртъв. Но бе и голяма тръпка. Пат му викаше „електричество“.

Чух звука на автомобилен двигател и надзърнах иззад ъгъла на сградата. Само една кола. Трябваше да е той. Извадих си пистолета.

Червеният мустанг спря. Бях заел приклекнала позиция за стрелба и се целех в шофьора. Беше Пат. Видях силуета на римския му нос, очертан на фона на силната светлина от летището.

Стиснал пистолета в ръка, аз отидох до предната дясна врата, отворих я и вътрешното осветление не се включи. Влязох, после съвсем леко затворих вратата.

Пат седеше с ръка на ръчната спирачка. Миг след това бавно я отпусна и потегли. Ако стоповете не светят, от разстояние е много трудно да определиш дали автомобилът не се движи. Тъкмо затова Пат използваше ръчната спирачка. Тъй като вътрешното осветление не работеше, а и аз не бях затръшнал вратата, нямаше да е лесно да ни засекат.

Извърнах се да погледна към пътя зад нас и казах:

— На следващата пресечка завий надясно.

Нямаше време за губене. Той го знаеше, аз също.

— Всичко е в онзи сак отзад — отвърна Пат. Беше излязъл от шеметното си състояние и гласът му звучеше някак си засрамено.

Наведох се и извадих лаптопа.

— Звукът изключен ли е? — попитах. Не исках, когато се включеше Уиндоус 95, да засвири музиката на „Майкрософт“.

Той сбърчи лице, за да ми покаже какъв скапаняк съм, щом задавам такива въпроси. Двамата се засмяхме и това стопи леда.

Стигнахме до бетонната стена и докато минавахме покрай хотела, внимавах да не обръщам глава. Завихме надясно под магистралата и спряхме на светофара от другата страна.

— Продължавай направо, после завий надясно по „Пенсилвания“ — казах аз.

— Няма проблем.

Районът бе застроен и добре осветен. Пат проверяваше в огледалото за обратно виждане дали не ни следят. Моите очи пък бяха заковани върху страничното огледало. Вече не се въртях — и двамата не искахме да даваме вид, че подозираме нещо.

Зад нас имаше само няколко автомобила, но бяха дошли от други посоки. Това не означаваше, че не ни следят.

Погледнах към Пат. Деветмилиметровият му полуавтоматичен пистолет беше подпъхнат под дясното му бедро, а в краката му видях 9–милиметров МР5К — отлично оръжие за кола заради малките му размери и скоростна стрелба. Пълнителите бяха двойни, с трийсет патрона.

— Защо си помъкнал онова нещо, мамка му?

— Не ми харесва новото ти приятелче, Лутър. Не исках той и хората му случайно да ме заговорят.

Стигнахме до следващия светофар.

— Тук завий надясно, после наляво, приятел. Да видим дали си нямаме опашка.

Зад нас имаше само една–две коли. Отблизо очертанията на предните фарове много помагат за идентифицирането на автомобила. Ако виждаш едни и същи очертания в продължение на три завоя, време е да се разтревожиш.

Пат даде мигач и отби вдясно. Всички други коли като че ли искаха да продължат направо или да завият след нас — в лявото платно нямаше никой. В последния момент Пат даде ляв мигач и се престрои — нищо агресивно или провокиращо пристъп на улична ярост, просто промяна на решението.

Всички коли бяха спрели на светофара. Погледнах към автомобилите един по един. Само двойки и хлапета — поне така изглеждаше. Скоро щях да разбера, ако ги видехме пак.