Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

За щастие всичко това се случи от отсамната страна на сака. Вдигнах палетата и пропълзях отдолу, като тихо ругаех. Но какво друго можех да направя — да купя от търговския център стълба и да я довлека до обекта ли? Припълзях до ъгъла на сградата и надзърнах към „Бол Стрийт“.

Все още ме бе яд на самия себе си. Така можех да прекарам цяла нощ в импровизации, докато успеех да се добера до детектора. Може би идеята за стълбата не беше чак толкова тъпа. Но вече бе прекалено късно.

Застанах до стената и се замислих. Реших да реагирам така, както „диктува положението“ — любимият израз на Фирмата, който просто означаваше, че не знаят какво да правят. Като мен в момента.

Мамка му, щях да използвам Кели. Единственото, което хлапето трябваше да направи, беше да се облегне на палетите за петнайсетина минути, докато свършех. След това можеше да остане с мен или да я хвърля обратно в хотела.

Взех сака, върнах се при високата ограда и прехвърлих багажа си оттатък. После тръгнах покрай оградата, като търсех откъде да изляза на „Бол Стрийт“. Нямах абсолютно никакво време да се връщам по същия път. Най-после открих сервизна уличка между две сгради, които все едно че излизаха от някой филм за мафията в Ню Йорк през петдесетте. Тя ме изведе право на пътя и от там стигнах до хотела за не повече от две минути. Изведнъж осъзнах, че картата за ключалката не е в мен — бях я оставил при документите си. Налагаше се да събудя Кели.

Отначало почуках тихо, после малко по-силно. Едва когато започнах да се притеснявам, чух: „Здрасти, Ник“. Една-две секунди по-късно вратата се отвори.

— Откъде знаеше, че съм аз? Трябваше да изчакаш да ти отговоря. — После видях стола и следите от влаченето му по килима. Усмихнах се и я потупах по главата. — Погледнала си през шпионката, нали, хитрушо? Хей, щом си толкова умна, имам работа за теб. Адски, адски ми трябва твоята помощ! Искаш ли да ми помогнеш?

— Какво трябва да направя? — попита ме тя сънено.

— Ще ти покажа, когато стигнем там. Ще дойдеш ли с мен?

— Щом искаш…

Осени ме идея.

— Не ти ли се ще да станеш като татко си? Защото тъкмо това прави той за добрите момчета. После можеш да му разкажеш.

Лицето й просия. Кели отново беше щастливото зайче.

Трябваше да подтичва, за да не изостава от мен. Стигнахме до уличката и се насочихме към пустеещия участък. Беше тъмно и тя не виждаше много добре. Започна да провлачва крака, опипвайки терена.

— Къде отиваме, Ник?

— Нали искаш да си поиграем на шпиони? — с възбуден шепот попитах аз. — Представи си, че си рейнджър и отиваш на секретна мисия.

Стигнахме до пустошта и минахме по същия път към оградата. Хванах я за ръка и тя ускори крачка. Май започваше да свиква.

Намерихме сака. Измъкнах от него гащеризона и казах на момичето:

— Трябва да облека този специален шпионски гащеризон. — Когато Кели го видя, лицето й се промени. Внезапно осъзнах, че вероятно е направила връзката с убийците на Кев. — Татко ти също носи такова нещо. И ти ще си добър шпионин — съблечи си дъждобрана. — Обърнах го наопаки и й казах да си го сложи така. Хареса й.

Вдигнах сака и го прехвърлих през рамо. После посочих с ръка.

— Сега съвсем бавно ще идем хей там.

Стигнахме при палетите и аз оставих чантата на същото място като преди.

— Добре ли си? — попитах аз и й дадох окуражителен знак с палци, нагоре.

— Добре. — Палци нагоре.

— Погледни към онова нещо там горе. Ако то те види, ще започне да вие, ще засвяткат светлини и всякакви такива неща. Тогава сме загубени. Затова никога не трябва да минаваш оттатък този сак, ясно ли е?

— Ясно. — Двамата пак вдигнахме палци.

Отново нагласих палетите и й показах какво искам от нея. Чух я тихо да пъшка. Беше започнала да се обляга така, както й показах, и сигурно си мислеше, че физическият труд просто не може да мине без сумтене.

Разкопчах ципа на сака, извадих часовника с кутията от яйцата, пъхнах стрелката в калъфа й и внимателно я залепих с лепенката.

Кели послушно продължаваше да натиска, докато не й казах да си почине. Поне схващаше бързо. Момичето ме наблюдаваше, докато поставях часовника на земята и увивах около китката си две еластични ленти.

— Това е фокус. Гледай ме!

Тя кимна. Навярно все още се опитваше да разбере как съм блокирал дистанционното управление.

— Готова ли си, Кели?

— Готова съм.

— Давай!

Бавно започнах да се изкачвам, като се опитвах да разпределям тежестта си.

Когато стигнах на една ръка разстояние от детектора, обърнах кутията от яйцата така, че дългата й страна да е хоризонтална на земята и бавно я придвижих на петнайсетина сантиметра под детектора. После се облегнах с гръб към стената. Трябваше да остана така около четвърт час.