Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Тръгнахме по коридора, търсейки стълбището за втория етаж. През стъклените врати в края на коридора виждах предната част на сградата. Беше точно както очаквах: бюра, кантонерки, канцеларско оборудване. От двете ни страни имаше други офиси и стая за фотокопиране. Климатичната инсталация работеше.

Открих стълбището зад отключена летяща врата наляво по коридора. Внимателно отворих вратата, така че да не изскърца, и пуснах Кели да мине пред мен. Стълбището бе тъмно. Включих фенерчето и го осветих. Започнахме бавно да се изкачваме.

Колкото и да пазехме тишина, акустиката беше добра и червената светлина плашеше Кели.

— Ник, това не ми харесва! — разтреперано изрече тя.

— Ш–ш–шт! Всичко е наред, не се тревожи, двамата с татко ти го правим през цялото време. — Хванах я за ръка и продължихме нагоре.

Стигнахме до вратата. Отваряше се към нас, защото бе противопожарен изход. Оставих сака, притиснах устни до ухото на Кели и тайнствено повторих „Шшш!“, като се опитвах да направя така, че преживяването да й се стори вълнуващо.

Бавно открехнах вратата и погледнах към коридора. Също като на долния етаж, осветлението беше включено и всичко изглеждаше пусто. Вслушах се, отворих още малко вратата, за да пусна Кели, и й посочих къде искам да застане. Детето изглеждаше много по-доволно сега, когато отново бе на светло.

Оставих сака до нея.

— Изчакай малко тук. — Завих надясно покрай тоалетните и помещение без врата, в което имаше автомати за кола, кафе и вода. До него видях стаята за фотокопиране. Отидох до противопожарния изход, свалих резето и проверих дали се отваря. От другата страна няма нищо, което да пречи на вратата. Ако нещо се прецакаше, имахме отворен път за бягство.

Отново взех сака и двамата с Кели тръгнахме по коридора, към предната част на сградата. Стигнахме до същите стъклени врати като на първия етаж, които водеха към участък с открит план. Виждах всички офиси. Очевидно тукашните ръководители обичаха да държат хората си под око.

Прозорците бяха на петнайсетина метра от нас. Светлините от улицата и от коридора хвърляха зловещо сияние. Надясно имаше друга стъклена врата, която водеше към нов коридор.

Ясно ми беше какво търся, но нямах представа къде да го открия. Знаех само, че със сигурност няма да е в тази част на сградата.

Погледнах надолу и се усмихнах на Кели. Тя бе щастлива, също както би бил и баща й. Като внимавахме да сме надалеч от прозорците, ние се насочихме към стъклената врата на отсрещната стена.

По пътя ни се виждаха всякакви обичайни канцеларски неща, табла за обяви, благодарствена картичка от някой си, на когото му се родило бебе. На повечето бюра стояха подобни семейни снимки в рамка. Накъдето и да погледнех, виждах плакати от типа „Победителите никога не се отказват“ или „Не можеш да откриеш нови океани, докато не събереш смелост да изгубиш от поглед брега“. Спомних си, че на стената на централата на САС от години висеше плакат, изобразяващ голяма кошара, пълна е овце. Надписът гласеше: „Или бъди водач, или следвай другиго, или се махни от пътя“.

Минахме през стъклената врата. Коридорът беше широк около три метра. По чисто белите стени не се виждаха плакати, нито саксии с растения, а само голям пожарогасител до вратата. Силното луминесцентно осветление ме накара за миг да затворя очи. Десетина метра нататък коридорът се разклоняваше. Видях офиси. Когато тръгнахме към тях, оставих сака на земята и дадох знак на Кели да остане при него.

— Недей да докосваш нищо!

Бравите на всички врати представляваха големи метални топки със секретна ключалка по средата. Проверих всяка от тях, като дърпах топките към себе си, за да не вдигам шум, после леко ги завъртах. В този коридор имаше седем стаи и всичките бяха заключени. Това просто означаваше, че ще трябва да използвам отключващото устройство.

Върнах се при сака. Хлапето стоеше до него и отчаяно копнееше за някаква работа.

— Кели, сега сериозно ще трябва да ми помогнеш. Стой където ти посоча и ми казвай, ако идва някой, става ли? Налага се да направя същото като навън и пак се нуждая от помощта ти.

Кимване след кимване.

— Много е важно — продължих аз. — Това е най-важната работа за тази нощ. И трябва да сме адски, адски тихи, ясно?

Отново кимване.

— Ще трябва също да пазиш сака, защото вътре има ужасно ценни неща. Ако забележиш нещо, просто ме потупай по рамото, като преди.

След това извадих устройството за отключване.