Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Натиснах един от бутоните. Не исках да докосвам мишката, защото можеше да е оставена в специално положение. На екрана се появи Уиндоус 95 и се разнесе сигналът на „Майкрософт“ — което ме зарадва.

Върнах се при Кели, която все още зяпаше към снимките.

— Виж — каза тя, — има и още готови!

Кимнах, докато ровех в сака за дискетата с търсеща програма. Не бях толкова добър с компютрите, колкото шестнайсетгодишните в Лондон, които проникваха в компютърната отбранителна система на ВВС на САЩ, но знаех как да използвам програмата. Просто трябваше да вкарам дискетата във флопито и тя се задействаше, търсеше пароли, проникваше в програми. Нищо не можеше да й се опре.

Изправих се.

— Няма да се бавя — усмихнах се аз. — Ела да ми кажеш, когато всички са готови, за да ги видя.

Приковала очи в снимките, Кели просто кимна. Докато влизах във вътрешния офис, погледнах към следите от стъпките ни по килима. Когато свършехме, щях да ги загладя.

Вкарах дискетата и я стартирах. Най-хубавото на тази програма беше, че трябваше да отговориш само на два въпроса. Разнесе се сигнал и първият се появи на екрана:

„Искате ли да продължите с XI2222?“

Натиснах „Да“ и програмата отново заработи. Дискетата бръмчеше и прещракваше. Следващият етап щеше да отнеме няколко минути.

Погледнах към кантонерката — щях да я отворя за нула време.

Отидох при сака и извадих онова, което официално се наричаше „комплект за тайно проникване“, но което всъщност беше само чантичка с шперцове. Представляваше черен кожен калъф с шейсет най-различни инструменти, предназначени за ефикасно отключване на повечето видове ключалки.

Прозорецът на компютърния екран показваше, че търсещата програма е приблизително по средата, така че се заех да отворя кантонерката. Ключалката бе стандартна, нямах проблеми. Съдържанието не означаваше нищо за мен. Като че ли имаше само някакви формуляри и документи, сметки и фактури.

Погледнах към екрана. Още малко.

Търсещата програма беше разработило осемнайсетгодишно вундеркиндче, което правеше такива чудеса с проникването в компютърни системи, че „Бритиш Стийл“ биха дали всичко, за да го пипнат за гушата. Обличаше се като бездомник и си бръснеше главата. Правителството, пръскаше стотици хиляди лири в опит да разработи начини за влизане в компютърни програми, само за да открие след арестуването му по съвсем друг повод, че този осемнайсетгодишен хлапак е сътворил най-страхотната търсеща програма, която някога е била създавана.

Чух сигнала, програмата бе завършила. Появи се малък прозорец с надпис: „Парола: Co0C1време!“. Хм, оригинално. Обикновено се използваше името на нечия съпруга, рождена дата на член от семейството или автомобилен регистрационен номер. После на екрана се появи: „Искате ли да продължите?“

Естествено, че исках, мамка му! Натиснах „Да“ и влязох в програмата. Отидох при сака и извадих портативно флопи, кабели и няколко дискети.

Върнах се при компютъра, свързах флопито и го включих в електрическата мрежа. Щях да копирам всичко: програми, системни файлове, изобщо абсолютно всичко.

Сега трябваше да използвам мишката. Заснех с полароида положението й, но въпреки това внимателно я разгледах, преди да я докосна.

Избрах всички файлове. Машината забръмча и започна да изсмуква информация върху моите дискети. Върнах се при кантонерката и отново поразгледах съдържанието й, без да зная какво точно търся. Просто се опитвах да видя дали има нещо, което да ми се струва познато.

Компютърът сигнализира. Появи се съобщение, което ме информираше, че програмата се нуждае от нови инструкции. Беше открила нова парола и искаше да знае дали да продължи.

Натиснах „Да“.

Машината забръмча. Погледнах към Кели. Продължаваше да стои до снимките, но си играеше с въображаем спътник. Също като баща си — бях й дал да върши работа, а тя бе забравила за нея.

— Кели, ела при мен. Ако тази машина пак ми зададе въпрос, може да не забележа — нали ще я наглеждаш?

— Добре. — Това не беше точно вълнуващата задача, на която се надяваше.

Тя седна на пода с гръб към стената, вдигна поглед към мен и заяви:

— Ник, ходи ми се до тоалетната.

— След малко, скоро свършваме. — Точно като в детските ми години: седях в колата и възрастните не ме възприемаха сериозно — „Скоро ще стигнем, Ник, точно зад онзи ъгъл“.

Кели щеше да издържи.

— След малко ще те заведа — казах аз.

Сигнал. Натиснах „Да“.

— Ама наистина — отново рече Кели, — много ми се ходи до тоалетната.