Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— У вас гледаш ли телевизия, Ник?

— Малко.

— Коя е любимата ти програма?

— Не зная. Новините, предполагам. Нашите програми са различни от вашите. А на теб коя ти е любимата?

— „На тъмно“.

— Това какво е? Детективско предаване ли?

— Идиот, слабоумен, кретен? Разказва се за едно момиче. — Кели правеше отлично впечатление на дете от Долината.

— И с какво се занимава то?

— Ходи на пазар.

Към единайсет без петнайсет тя заспа. Извадих пътеводителя, който бях забравил да върна в „Латам“, и потърсих „Бол Стрийт“.

Проследих реката на юг, докато не видях Вашингтонското национално летище. Обектът се намираше на западния бряг, между него и Пентагона. Мислено се засмях. Ако това наистина беше седалище на ВИРА, щеше да падне страхотен майтап — момчетата навярно пиеха в едни и същи барове с онези от Съвета за национална сигурност.

В момента не можех да направя нищо. Кели лежеше по гръб и се правеше на морска звезда. Покрих я с одеялото, преместих всички боклуци от другото легло и също си легнах. В ушите ми кънтеше максима от службата ми в пехотата, с други думи отпреди цяла вечност: „Наспивай се хубаво винаги, когато ти предстои битка. Никога не знаеш кога пак ще имаш възможност за това“. Веднъж и аз да направя онова, което ми кажат.

Когато се събудих, като че ли предаваха същото анимационно филмче. Бях оставил телевизора включен цяла нощ. Отчаяно ми се пиеше кафе.

Станах, намокрих си косата, придадох си полупредставителен вид и погледнах през прозореца. Дъждът се беше усилил. Слязох долу и взех храна и напитки за трима души — нямаше да са излишни, като имах предвид количествата, които поглъщаше Кели.

— Добро утро! — побутнах я аз.

Тя продължаваше да се прави на морска звезда, но все пак се събуди, като се прозяваше и протягаше, после се сви на топка. Отидох в банята и се заех да пълня ваната.

Кели се появи на прага с хавлия. Започваше да схваща за какво става дума.

Докато се плискаше, седях на леглото и превключвах каналите. Нямаше нищо за нас. В американската столица на убийствата имаше толкова много други престъпления, че ние вече не бяхме актуални.

Кели се появи, облече се и се среса, без да й напомням. Отворих й опаковка овесена каша и тя я изгълта с малко мляко. После се насочих към душа.

Когато се върнах, вече чист и представителен, заявих:

— Днес трябва да се преместим от тук.

Лицето й грейна.

— Ще се приберем ли вече вкъщи? Нали каза, че Пат ще ни помогне да се приберем?

Свалих дъждобрана й от закачалката и й нахлузих обувките.

— Да, скоро ще се приберем. Но татко ти трябва да си почине още малко. А сега трябва да свършим някои неща. Адски ми е трудно да ти обясня какво става в момента, Кели, но няма да е за дълго. Обещавам ти, че скоро ще се прибереш вкъщи.

— Добре, защото Джени и Рики са се затъжили за мен.

Дъхът ми секна. Дали не се бях прецакал? Какви други хора можеше да има в къщата?

— Това са ми мечетата. — Кели се засмя, после лицето й стана сериозно. — И те ми липсват. Освен това искам да отида на купона на Мелиса.

Потупах я по главата. Тя ме погледна — разбираше, че се опитвам да я утеша. Промених темата.

— Виж, сега ще ти покажа нещо.

Извадих картата.

— В момента се намираме тук, а ето къде отиваме — точно покрай реката. Ще вземем такси, ще си намерим хубав хотел и ще се погрижим да има кабелна телевизия, за да гледаме филми. А може и да идем на кино.

— Може ли да гледаме „Джунглата“?

— Разбира се!

Какво беше това, мамка му? Нямаше значение, поне се отклонихме от въпроса за семейството и.

След като съобщих на рецепцията, че заминаваме и за моя изненада получих обратно парите за оставащата една нощ, аз се качих да взема Кели и синия найлонов сак. Оставих пистолета на Кев в тоалетното казанче. Той имаше само един пълнител с деветмилиметрови патрони, а аз носех три с четирийсет и пети калибър за „Сиг“-а.

Когато излязохме от хотела, запихме наляво и веднага след това пак наляво. Стараех се да изчезнем от зрителното поле на рецепцията преди някой да се сети да попита: „Ами къде е жена му?“

Спряхме такси и аз помолих шофьора да кара към Пентагон сити. Той бе възрастен азиатец. На седалката до него имаше карта, но не си направи труда да я разтвори — очевидно пътувахме в правилната посока. Кели си беше сложила шапката. Помислих си дали да не я подразня, че прилича на падингтънско мече, но трябваше много дълго да й обяснявам.

Шофьорът попита къде точно искаме да ни остави.