Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Влязох в „Роудхауз“ и видях Пат отблизо. Годинките не го бяха пощадили — той бе едва на четирийсет, но изглеждаше годен за пенсия.

Седеше на маса в отсрещния край с две чаши капучино пред себе си. В кафенето имаше още дванайсетина души, които разговаряха, ядяха или се караха на децата си. Приближих се, извадих предварително приготвената петдоларова банкнота от джоба си, сложих я на масата и с широка усмивка казах:

— Ела с мен, приятел.

Ако се готвеше да ме прецака, скоро щях да разбера.

Аз бях домакин на срещата, затова той не каза нищо, просто ме последва. Отидохме при отсрещната стена, където видях знак за тоалетна. Влязохме и се озовахме в дълъг коридор. Тоалетните бяха отляво, в дъното. Вече го знаех, защото бях проверил, докато обикаляхме с Кели. Отдясно имаше друга врата, която водеше към „Сиърс“. Тоалетните бяха общи и тъкмо затова ги бях избрал. Отворих вратата, пуснах Пат пред себе си и го последвах в магазина за бебешки дрехи. Слязохме долу с ескалаторите, като се движехме на зигзаг.

От щанда за козметика на първия етаж се излизаше направо на паркинга и ние тръгнахме към поредица от по-малки магазини и барчета.

Не разговаряхме. Нямаше нужда — Пат знаеше какво става.

Влязохме в едно от заведенията — безукорно чисто като болница ресторантче, в което продаваха сандвичи с всевъзможен пълнеж. Казах на Пат да ми вземе нещо за пиене и сандвич със сирене и месо. Беше претъпкано. Това ме устройваше, защото усложняваше живота на онези, които биха могли да ме следят.

— Седни хей на онази маса с лице към тоалетните — казах му аз. — Веднага се връщам.

Той се нареди на опашката.

Минах през вратата към тоалетните и отидох до отсрещния край, където беше противопожарният изход. Исках да съм сигурен, че няма да се блъсна в някое кошче за смет или нещо друго, поставено там след последната ми проверка. Вратата на аварийния изход бе с аларма, така че нямаше да проверявам дали е отключена. Вече знаех какво има от другата страна и накъде да тичам.

Пат седеше на масата с две кафета и касов фиш. На път бях да получа кофеиново отравяне. Освен това започваше малко да ми прилошава. Жегата в търговския център и изразходваната енергия през последните два дни си казваха думата. Но трябваше да го превъзмогна, защото това си беше операция.

Седнах срещу него в сепарето и погледнах към стъклената витрина. Можех да виждам всички, които влизат и излизат, и в същото време бях скрит зад една от колоните и зад тялото на Пат. Постоянно можех да наблюдавам какво става.

Погледнах към него и реших да не го поднасям. Имаше направо скапан и изхабен вид. Очите му вече не бяха ясни и остри, а зачервени и мътни. Беше надебелял и тениската му висеше над колана. Лицето му изглеждаше подпухнало, едва различавах адамовата му ябълка.

— Причината да сме тук е, че съм ти дошъл на гости и в момента пазаруваме — започнах аз.

— Чудесно.

Все още трябваше да го изпитам, в случай, че носи подслушвателно устройство.

— Ако стане нещо, ще изляза от там — посочих към тоалетните. Очаквах да ми отвърне „Какво, ще излезеш през тоалетните ли?“ заради онзи, който слушаше. Но той просто каза „Добре“. Това ми стигаше. Нямаше повече време за губене.

— Добре ли си, приятел? — попитах аз.

— Горе–долу. Да речем, че съм малко по-добре от теб. Как ме откри?

— Чрез Шери от „Добрите приятели“. — Погледнах го и той се усмихна. — Да, добър избор, Пат!

Усмивката му стана още по-широка.

— Е, какво става?

— Преследват ме.

— Така изглежда. — Зачервените му очи премигнаха.

Започнах да му обяснявам положението и все още говорех, когато момичето ни донесе сандвичите. Бяха достатъчно големи, за да нахранят цяло семейство.

— Какво си поръчал, мамицата му? — попитах аз. — Ще трябва да висим тук цял ден!

Пат очевидно бе гладен и се бореше с горещото сирене, което се точеше между устата му и сандвича. Кога ли се бе хранил за последен път?

Бях прекалено зает да говоря, за да ям.

— Виж, да ти кажа честно, единственото, което искам, е да се разкарам и да се върна и Англия, но това ще е доста сложно. Трябва да разбера какво става и защо. Спомняш ли си Симъндс?

— Да, естествено. Още ли е вътре?

— Да. Свързах се с него. Даже му казах, че ако Фирмата не ми помогне, ще разкрия осигурителното си покритие.

Очите на Пат се разшириха.

— Леле, това вече е сериозна работа! Май наистина си я загазил. И какво ти отговори Симъндс? — Раменете му бавно се размърдаха, когато се засмя с пълна уста.