Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Попълних формуляра с имената, с които се подвизавахме в хотела. Кели разглеждаше скоростната пързалка, под която имаше тапицерия и гумени топки за омекотяване на падането. Имаше и видео с най-различни филми, машина за сокове, тоалетни. Наистина изглеждаше добре организирано и имаше адски много дечурлига. Сред тях забелязах служителки, които им показваха разни фокуси. След като в продължение на два дни не бе правила нищо друго, освен да зяпа анимация, на Кели би трябвало да й хареса тук. Единственият проблем беше опасността да не се разприказва, но нямах друг избор. Платих таксата плюс двайсетдоларов депозит за вълшебния ключ, с който щях да си прибера детето.

— Искаш ли да остана още малко с теб? — попитах я.

Тя ме изгледа пренебрежително.

— Не може, тук е само за деца. — Кели посочи към табелата, на която пишеше: „Внимавайте, родители, не се доближавайте до играчките, защото може да се спънете и да се нараните“.

Приклекнах и я погледнах в очите.

— Не забравяй, днес се казваш Джоузи, не Кели. Това е голяма тайна, разбираш ли?

— Да бе, ясно. — Беше прекалено заета с това да гледа към играчките.

— Няма да се бавя. Знаеш, че винаги се връщам, нали?

— Да, да. — Кели постепенно се отдалечаваше. Лицето й бе обърнато към мен, но вече се бе отнесла другаде — добър признак. Оставих я.

Качих се с ескалатора до третия етаж, настаних се на ъгловата маса в едно кафене и си поръчах еспресо и сладкиш.

Знаех, че ако закъснее. Пат изобщо няма да дойде на срещата. В такъв случай стандартната оперативна процедура изискваше да се появи един час по-късно. Ако и тогава не успееше, уговорката се прехвърляше за следващия ден. Това му е хубавото да работиш с хора, които познаваш.

Погледнах си часовника — пет без две минути. От мястото си можех да виждам долу крилото на „Джей Си Пени“. В същото време наблюдавах входовете на „Сиърс“ и „Роуд хауз“ на моя етаж.

Към пет и две видях Пат да идва откъм „Джей Си Пени“. Тътреше се небрежно, облечен в кафяво кожено яке, дънки и маратонки. От разстояние изглеждаше непроменен, само малко поотпуснат.

Убеден бях, че е пристигнал в „Джей Си Пени“ точно в пет. Също така, че пътьом от своя страна също е предприел мерки против проследяване, че е дошъл на паркинга по-рано, за да провери всичко и дори, че е поседял в колата си. Пат можеше и да витае в облаците, но когато трябваше да действа, беше страхотен. В момента обаче единствената ми грижа бе не толкова какво има в главата му, колкото накъде води носът му.

Той се качи на ескалатора и аз извърнах глава. В момента не се интересувах от него, гледах във всички останали посоки и проверявах дали не го следят. Като прикривах гърба му, пазех самия себе си. Моята работа бе най-лесната, тъй като бях третият и предварително знаех всички възможни варианти. Най-трудно щеше да е за преследвачите му, които се опитваха да не бъдат забелязани от хора като мен.

В град винаги е най-добре да уреждаш срещите си там, където има много пешеходци. Недостатъкът е, че ако те следят, преследвачите ти също могат лесно да се слеят с тълпата. За тях обаче е истински хаос, защото ти можеш да влизаш и излизаш от магазините, да спреш на някой щанд, после да продължиш, след това да се обърнеш и да застанеш на друг щанд. Така че ако отивате на среща с някого, уредете я на пазар.

Пат се качи на последния ескалатор, застанал пред група тийнейджърки. После те завиха наляво, към магазина на „Баскин Робинс“, а той тръгна надясно. Имаше само четири ескалатора, два нагоре и два надолу. Като че ли никой не го следеше.

Видях го да влиза в „Роудхауз“. Изчаках още пет минути, отново се огледах, погрижих се сервитьорката да види, че хвърлям моите два долара на масата, и излязох. Когато се озовах в крилото на „Сиърс“, минах от дясната страна на пътя, за да мога по-добре да наблюдавам „Роудхауз“ отляво. Това пък на свой ред ми даваше повече време да се завъртя и да видя дали във „Викториас сикрет“ някой не изглежда не на място, докато рови из дамското бельо.

Все още не можех да съм сигурен в Пат. Но аз и не се нервирах от такива неща — това си беше стандартна процедура, бях я изпълнявал Бог знае колко пъти. Възприемах я от гледна точка на „ами ако?“. Ами ако ме пресрещнеха откъм „Сиърс“? Ами ако наизлезеха в магазините от всичките ми страни? Тези „ами ако“ ти помагат да не замръзнеш като заек, заслепен от автомобилни фарове насред пътя. В конкретния случай щях да извадя пистолета, да се измъкна от опасния район, да мина през „Сиърс“ или да се кача на ескалаторите и да избягам навън.