Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Влязох вътре, показах картата си и поисках да доведат дъщеря ми. Служителките изпълниха съответните си процедури и няколко минути по-късно Кели се появи.

Започнах да й обувам обувките.

— Джоузи, как беше?

Тя седеше и се цупеше, че съм пристигнал по средата на филма. Приех го за добър признак — показваше, че постепенно започва да става нормална. Радвах се, че известно време не е била с мен, но изпитвах и облекчение, че отново сме заедно.

Взехме такси, но слязохме около четири пресечки преди хотела и стигнахме до него пеш.

Отворих вратата. Телевизорът беше включен и от екрана ни обясняваха колко страхотни коли са писаните. Запалих лампите, казах на Кели да остане където си е и погледнах към спалнята.

Леглата не бяха оправени, завесите бяха спуснати. Изглежда чистачката се бе подчинила на табелката на вратата така имаше по-малко работа срещу същите пари.

По-показателна беше диагоналната гънка на одеялото. Ако още от прага бях видял, че я няма, вероятно щеше да ми се наложи много бързо да се разкарам от там.

Влязохме вътре. Облегнах се на телевизора и се наведох зад шкафа. Кибритената клечка си бе на мястото и покриваше точката на стената. Дотук всичко беше наред.

— Какво правиш. Ник?

— Просто проверявам дали щепселът е включен както трябва. Още малко, и щеше да се измъкне.

Тя ме погледна така, сякаш съм пълен кретен. Без да й обръщам внимание, застанах на колене, готов да проверя чекмеджето.

— Да ти помогна ли, Ник?

— Искам да чуя какво дават по телевизията.

Кели седна на леглото и нападна пакетче чипс. Това хлапе наистина нагъваше здраво.

В долния шкаф имаше три чекмеджета, бях оставил щипката в предния ляв ъгъл на средното. Взех нощната лампа и я прокарах нагоре–надолу в опит да видя отражението на щипката. Успях — чекмеджето не бе отваряно.

Помогнах на Кели да си съблече дъждобрана, напъхах й обувките в джобовете и го закачих до вратата. Пооправих й леглото, събрах опаковките от храна и почистих трохите.

— Гладна ли си? — попитах аз за всеки случай.

Тя погледна към полупразното пакетче чипс.

— Не съм сигурна. Ти мислиш ли, че съм гладна?

— Несъмнено. Ще ида да донеса нещо. Можеш да останеш тук и ще ти позволя да стоиш до късно. Но не казвай на никого — това ще е малката ни тайна!

Кели се засмя.

— Няма!

И аз бих хапнал нещо. Пат не ми беше оставил много от сандвича.

— Знаеш какво трябва да правиш, нали? — Отново повторих процедурата. — Ще поставя на вратата табелката „Не пречете“ и няма да отваряш на никого. Разбираш ли?

— Несъмнено.

Това хлапе наистина ме изненадваше.

— Мики Дис ли искаш?

— Несъмнено.

На улицата вече не беше така оживено, а и валеше по-слабо. Накупих цели камари дрехи и за двама ни — якета и дъждобрани, дънки и ризи — достатъчно, че да ни стигнат поне за следващите два пъти, ако се наложеше отново да променяме външния си вид.

После отидох в ресторанта. Докато стоях на опашката, си мислех колко странно е всичко това. Съвсем скоро седях във „Вохол“ и ми възлагаха задача, а сега се мъчех да запомня какъв млечен шейк да купя на едно хлапе. Чудех се и дали Кели ще одобри ризите, които й бях взел.

По обратния път си погледнах часовника. Беше девет и двайсет — бях се забавил повече, отколкото очаквах. Вече трябваше да включа телефона. Скрих се от дъжда в един магазин.

Той иззвъня точно в девет и трийсет. Бях възбуден и нервен. Можеха да търсят Кев. Натиснах бутона.

— Ало?

— Здрасти. Аз съм. Имам нещо за теб.

— Страхотно. Почакай… — Запуших с пръст другото си ухо. Исках да чуя и последната дума. — Казвай.

— Намира се на „Бол Стрийт“ 126. Това е в старата част на Кристъл сити край реката — между Пентагона и Вашингтонското летище за вътрешни полети. Разбра ли?

— Да. — Замълчах, докато смеля информацията. Бях ходил до Пентагона и няколко пъти бях използвал летището. В общи линии си спомнях района. — Ще ми телефонираш ли утре?

— Да.

— По същото време?

— По същото време. Успех, приятел.

Това беше. Изключих мобифона и си повторих адреса наум, за да го запомня. Нямах намерение да го записвам. Ако ме пипнеха, трябваше да съм чист.

На път за хотела се почувствах доста ободрен. До този момент се бях лутал на тъмно. Не знаех точно какво ще направя с новата информация, но това поне бе някакво начало. Усещах, че започвам да овладявам положението.

Нахранихме се и аз погледах малко телевизия с Кели, но на нея очевидно повече й се приказваше.