Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— На спирката на метрото, моля. — Нямах представа къде е, но ми се струваше също толкова подходящо място, колкото и всички останали.

Платих му в брой й той потегли. Целият район изглеждаше нов и скъп — и за пазаруване, и за живеене. В него се намираше хотел „Риц Карлтън“. Пентагонът пък беше на няколко минути път от там. Поведох Кели към търговския център. Исках да намеря банкомат, за да отпразнувам началото на нов финансов ден.

Минахме през паркинга на супермаркета, после продължихме към реката. Странно, за първи път се чувствах наистина отговорен за Кели. Продължавах да я държа за ръка, докато пресичахме улиците, но сега ми се струваше естествено да го правя и по тротоара. Определено ми беше приятно да е с мен, е може би, защото знаех, че изглежда естествено и че ми осигурява идеално прикритие.

Минахме под бетонната магистрала, която водеше към центъра на Вашингтон. Трафикът бе изключително натоварен и звучеше като приглушен гръм. Разказах на Кели за сцената от „Кабаре“, в която Сали Боулс отива под железопътния мост, за да крещи, защото й е дошло до гуша. Не споменах обаче факта, че през последните четирийсет и осем часа ми се искаше да направя тъкмо това.

След моста гледката се промени. Бе пълно с изоставени крайпътни жилищни блокове, някои от които се използваха за офиси, макар че големи участъци от терена просто бяха заградени и превърнати в паркинги.

Погледнах наляво и видях, че издигнатата част от магистралата се изгуби в далечината, към центъра на града. Бетонна стена скриваше подпорите и пътят минаваше покрай нея. Нямаше тротоар, само тясна ивица утъпкана земя, цялата осеяна от стари кутии от безалкохолни напитки и цигари. Очевидно хората паркираха по краищата, за да избегнат таксите. Навсякъде имаше стари, порутени сгради, но районът все още бе населен. Релсите си стояха, но бяха ръждясали и обрасли в бурени. От магистралата над нас се носеше постоянният рев на автомобилите.

Минахме покрай склад за вторични суровини, после покрай изоставена фабрика за цимент до реката. След това видях нещо, което бе толкова не на място, че изглеждаше почти нереално: хотел от края на шейсетте, на име „Калипсо“, издигащ се като бунт срещу прогреса. Беше изолиран насред океан от хром, опушено стъкло и лъскави тухли, сякаш собствениците му бяха решили да покажат среден пръст на предприемачите, които бавно завладяваха този загиващ район.

Сградата бе много семпла, четириетажна, построена във формата на отворен квадрат. По средата имаше паркинг, пълен с леки автомобили и пикапи. Фасадните стени бяха без прозорци и навън стърчаха само климатиците. Завих наляво и минах покрай хотела. Сега вървях успоредно на „Бол Стрийт“, която се намираше от другата му страна. Кели мълчеше. Пък и аз бях в работен режим и ако не беше фактът, че я държа за ръка, навярно щях да забравя, че е с мен.

Когато се изравнихме с „Калипсо“, избърсах дъждовните капки от лицето си и се вгледах в сумрака: на покрива на хотела стърчеше сателитна антена, поне три метра в диаметър. Нямаше да изглежда не на място, ако се намираше на покрива на Пентагона. След малко стигнахме „Бол Стрийт“.

От уличните номера на картата знаех, че обектът ще е отляво. Продължих да вървя отдясно, за да имам по-добра перспектива.

Все още бе невероятно шумно. Към тътена на излитащите самолети точно оттатък дърветата се прибавяше и воят на автомобилите по магистрала 1.

— Къде отиваме? — Кели трябваше да извика, за да я чуя.

— Нататък — кимнах аз. — Искам да видя дали ще открием офиса на един приятел. И после ще потърсим някой хубав хотел.

— Защо трябва постоянно да сменяме хотелите?

— Защото лесно ми омръзват, особено ако храната не е добра. Онова снощи беше пълна отврат, нали?

Последва пауза и след това:

— Какво е „отврат“?

— Означава, че не е много хубаво.

— Нищо й нямаше на храната.

— Беше гадна. Просто искам да отидем в приличен хотел. Но можем да останем и в моята къща.

От пистата току-що се бе отделил реактивен самолет и като че ли се носеше на нивото на покривите. Известно време го гледахме като хипнотизирани.

Когато ревът на двигателите му стихна, аз казах:

— Хайде да потърсим онзи офис.

Продължих да гледам напред и наляво, опитвайки се да преценя коя е сградата. Имаше изградени в най-различни стилове: стари фабрики и складове, нови двуетажни офиссгради, разположени до паркинги и изоставени ремаркета. Между постройките едва виждах дърветата покрай Потомак на около триста метра от нас.