Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Здравейте. Последвайте ме.

Положението изглеждаше обнадеждаващо. Стиснах Кели за ръка и влязохме в трапезарията.

Всички маси бяха осветени само от свещи. Огледах се наоколо и забелязах, че всички сервитьорки носят тесни бели тениски, разкривайки коремите им, тесни шорти и гуменки с чорапи до глезена.

До стената отдясно имаше бар, осветен от лампи на тавана. Двамата с костюмите бяха единствените клиенти. По средата на помещението видях малка издигната сцена с прожектори отстрани.

Мислено се засмях. „Добър избор, Пат!“

Задник или не, Мързеливия винаги бе имал успех с жените. По времето на Гибралтар той беше ерген като мен и бе наел съседната къща. В продължение на около година бе имал, както самият Пат се изразяваше, „връзка“, но всички знаехме истината: бяха се запознали на бал с маски и в четири часа една сутрин се събудих от свистенето на спирачки пред дома му, после вратите се затръшнаха и се разнесе високо кикотене. Живеехме в малък квартал, в една от онези къщи, които издигаха за около пет минути през осемдесетте години, така че ясно чух входната му врата да се блъска и си помислих: „Започна се“. После се разнесе музика, шум от вода в тоалетната, което винаги е много приятно в четири сутринта. След това пак смехове и кикотене. По обед на другия ден бях в кухнята и миех чиниите, когато отпред спря такси. В този момент от вратата на Пат изтичаха кралица Елизабет I и една от младите й придворни и с невероятно засрамен вид скочиха в колата с надеждата, че никой не ги е видял. Когато подложихме на разпит Пат, се оказа, че го е правил с майка и дъщеря. Оттогава не преставахме да го майтапим.

Едно от момичетата махна на Кели.

— Здрасти, миличка! — Под тениската й имаше нещо, което приличаше на едновременно финиширащи цепелини.

На Кели всичко това й харесваше. Силно стиснах ръката й. Докато следвахме момичето, Кели ме попита:

— Какво е това място?

— Нещо като бар, в който хората си почиват след работа.

Минахме през друга двойна врата и се озовахме в свят на ярка светлина и викове. Отдясно бяха кухните, пълни с шумен хаос, отляво — офисите. Стените бяха покрити с мръсно бяла мазилка, цялата надрана от пренасяне на мебели или може би бяха… профучали цепелини.

Нататък по коридора стигнахме до друга врата. Нашата приятелка ни въведе вътре и съобщи:

— Тук е!

Това очевидно беше съблекалнята на момичетата. Ако трябваше да си представя съблекалня в подобен бар, щях да си помисля за полуголи танцьорки пред огледала с големи крушки по краищата, но тази стая повече приличаше на дневна. Бе чиста, имаше три–четири канапета, два стола и няколко огледала. На стената видях табелка „Пушенето забранено“ и табла за обяви със съобщения за университетски срещи.

Всички вкупом казаха на Кели:

— Здрасти. Как си!

Погледнах към полицайка с пола, която изобщо не беше по устав.

— Опитвам се да открия англичанин на име Пат. Казвал ми е, че често идва тук.

Две от момичетата отвлякоха Кели настрани.

— Как ти е името, мила? — Не можех да направя нищо.

— Казва се Джоузи — отвърнах вместо нея аз.

Всички бяха с фантастичните си облекла. Едно от момичетата носеше индийски костюм с кожени ръкави, пера и прочее. То попита Кели: „Това харесва ли ти?“ и започна да я облича. Очите на Кели се разшириха от вълнение.

Продължих да говоря с „полицайката“.

— Получи се страхотна каша с датите. Трябваше да се срещнем с Пат и двамата с Джоузи да заминат на почивка. Няма проблем, аз ще се грижа за нея, но тя ужасно иска да го види.

— Не се е появявал от Бог знае колко време, но Шери сигурно знае следите му, тя излизаше с него. Вече закъснява, сигурно ще пристигне всеки момент. Можете да останете тук, ако искате. Сипете си кафе.

Напълних си от кафеварката чаша и седнах. Кели се кикотеше. Ако аз бях на нейно място, щях да се чувствам като в рая, но сега бях напрегнат да не се изпусне за нещо.

Навсякъде около мен бяха разхвърляни учебници. На едно от канапетата седеше момиче, сякаш излязло от турски харем, което тракаше дисертацията си на клавиатурата на лаптопа в скута й.

Двайсет минути по-късно вратата се отвори и вътре влетя задъхано, разчорлено момиче с черен спортен сак.

— Извинявайте! Закъснях, момичета. Не съм първа, нали? — и започна да си събува обувките.

„Полицайката“ й извика:

— Шери, този тип иска да разбере къде е Пат. Виждала ли си го напоследък?

Изправих се.

— Опитвам се да го открия от много време. Нали го знаете какъв е, постоянно е в движение.