Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Взех две ябълки и блокчета шоколад и ги пъхнах в джоба на чисто новия си черен дъждобран. После затворих вратата, проверих табелката и тръгнахме.

До Джорджтаун взехме такси. Щеше да е по-евтино с автобус или метро, но така нямаше толкова да се мотаем пред очите на минувачите. Шофьорът беше нигериец, който едва говореше английски. Използва няколкото думи, които знаеше, за да ме попита къде е Джорджтаун. Все едно лондонски шофьор на такси да не знае къде е Челси. Търпеливо му посочих на картата. Предполагах, че е на трийсетина минути път.

Ръмеше. Кели гризеше ябълка и гледаше през прозореца. Оглеждах се за други мотели. Скоро щеше да ни се наложи пак да се местим.

Няколко минути седяхме в мълчание, докато не ми хрумна, че шофьорът навярно очаква да си приканваме.

— На твоята възраст още не се бях возил в такси — казах й аз. — Мисля, че първият ми път беше на петнайсетина години.

Кели ме погледна, без да престава да дъвче.

— Не обичаше ли такситата?

— Не, просто нямахме много пари. Вторият ми баща не можеше да си намери работа.

Това очевидно я озадачи. Продължително ме изгледа, после извърна глава към прозореца.

Автомобилите бавно се точеха към моста Кий. Джорджтаун бе точно оттатък Потомак; щеше да е по-бързо, ако излезехме и минехме пеш, но беше по-благоразумно да стоим надалеч от хорските погледи. Ликът на Кели вече трябваше да е във всички вестници. Полицията със сигурност щеше да хвърли много време и усилия, за да открие похитителя й.

Наведох се към предната седалка, взех картата и насочих шофьора към края на „Уисконсин Авеню“ откъм реката, главния път север–юг. Спомнях си Джорджтаун като град със старомодни, изящни къщи, които ми напомняха за Сан Франциско. На всички сгради имаше големи надписи, предупреждаващи, че имотът се охранява от охранителна агенция. Само се опитай да влезеш, и ще ти се нахвърли група за бързо реагиране още преди да си имал време да откачиш кабелите на видеото.

„Уисконсин“ е широка улица с магазини и къщи от двете си страни. Открихме „Добрите приятели“ на около осемстотин метра нагоре по склона, отдясно на пътя. За ресторант изглеждаше доста мрачен: цялата фасада беше черна, чак до опушените прозорци. Разнообразие внасяха единствено златните букви над входа. Наближаваше време за обед и всички служители би трябвало да са на работното си място.

Влязохме през две черни стъклени летящи врати. В следващия миг бяхме попарени от ледения дъх на климатичната инсталация. Намирахме се в единия край на полуосветен коридор, който минаваше по дължината на фасадата. По средата му млада и симпатична служителка седеше зад бюрото си. Бях впечатлен от вкуса на Пат. Момичето се усмихна, когато се насочих към него, стиснал Кели за ръка.

Когато се приближихме, разбрах, че усмивката й е иронична. Тя вече се бе изправила и можех да видя, че е облечена много стилно в бяла риза и черни панталони.

— Извинете, господине — каза тя, — но ние не…

Протегнах ръка и се усмихнах.

— Няма проблем, не сме дошли да обядваме. Опитвам се да открия един мой приятел, казва се Патрик. Често е идвал тук преди шест–седем месеца. Доколкото зная, е излизал с някое от вашите момичета. Англичанин е, говори като мен.

— Не зная, господине, тук съм едва от началото на семестъра.

Семестър ли? Да бе, нали бяхме в Джорджтаун, университетския квартал. Всички студенти бяха и сервитьори.

— Бихте ли повикали някого, защото е важно да се свържа с него. — Заговорнически й намигнах и прибавих: — Довел съм едно негово приятелче — искам да го изненадам.

Тя погледна надолу и топло се усмихна.

— Искаш ли бонбон? — Кели си напълни шепичката.

— Може би някой от хората тук го познава? — продължих аз.

Докато момичето мислеше, иззад нас се приближиха две момчета в костюми. С пълни бузи Кели вдигна поглед към тях.

— Здрасти, млада госпожице — засмя се единият. — Не си ли много млада за това, а?

Кели сви рамене. Нито дума.

Момичето на рецепцията каза „Извинете ме за момент“ и отиде да изпълни задълженията си, отваряйки вратата отзад.

После се върна и вдигна телефонната слушалка.

— Ще позвъня.

Погледнах надолу и намигнах на Кели.

— Тук има някакъв човек с дете, търси англичанин на име Патрик? — въпросително рече тя.

След миг затвори телефона и каза:

— Сега ще дойде някой.

Телефонът иззвъня почти незабавно и момичето отговори, за да приеме поръчката.

След минута–две откъм ресторанта се появи сервитьорка.