Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Влязох под душа, избръснах се и се преоблякох, после напъхах всичките ни стари дрехи в найлонов чувал за пране и го сложих в торбата от магазина. При първа възможност щях да се избавя от нея.

И двамата бяхме в стаята. Тя се обличаше. Ризата й беше закопчана накриво. Докато я разкопчавах и закопчавах отново, тя ме загледа неодобрително.

— Какъв е проблемът?

— Онези дънки. Тъпи са. Трябваше да си вземеш „501“, като татко.

Охо, отгоре на всичко се бях сдобил и с моден контрол. Кели продължи:

— Обаче няма „501“ с моя размер. Поне така казва мами. Тя не носи дънки, двете с Аида обичат рокли и полички.

Заех се с косата й. Това бе поредното умение, което не бях усъвършенствал и четката постоянно я скубеше. Кели надаваше викове и ме дърпаше за ръката. Накрая й дадох четката и я оставих да се оправя сама.

Докато се вчесваше, аз седнах на леглото и я попитах:

— Кели, знаеш ли специалния код на татко ти за телефона му? Аз не го знам. Опитвах адски много пъти — натисках 1111, 2222, какво ли не, и пак не става. Имаш ли някаква представа?

Тя престана да се реши, погледа ме няколко секунди, после кимна.

— Страхотно! Какви са цифрите?

Кели не отговори. Може би се чудеше дали по този начин няма да предаде татко си.

Извадих телефона от джоба си, включих го и казах:

— Виж! Какво пише тук? „Наберете идентификационния номер“! Знаеш ли какви цифри набира татко ти?

Тя кимна.

— Хайде, покажи ми тогава — настоях аз. — Кели натисна последователно бутоните и аз проследих движението на пръстите й.

— 1990?

— Годината ми на раждане — просия тя и продължи да се реши.

Очакваше ни работа. Извадих телефонния указател от едно чекмедже.

— Какво търсиш? — попита ме Кели, като продължаваше опитно да се реши.

— Ресторант „Добрите приятели“ — отвърнах аз. Открих адреса. — Ще идем там и ще потърсим Пат.

Помислих си дали да не телефонирам и да попитам за него, но навярно просто щяха да ми кажат да се разкарам. Във всеки случай това можеше да предизвика поредица от събития, за които нямаше да подозирам, докато неочаквано не ни заловяха. Щеше да е най-добре просто да отидем там.

Сложих си очилата и при вида ми Кели се изкикоти. Взех дъждобрана й и й помогнах да го облече. Когато се завъртя, забелязах, че от дънките й все още виси етикетът. Откъснах го, после проверих дали нещо друго не изглежда не на място — също като някой досаден баща, който извежда дъщеря си на разходка.

Облякох си сакото, проверих пълнителите и телефона, после казах:

— Спомняш ли си Пат?

— Не. Коя е тя?

— Пат е мъж, пълното му име е Патрик. Може би си го виждала с татко ти?

— Пат ли ще ме заведе вкъщи?

— Скоро ще се върнеш там, Кели. Но едва когато татко ти се оправи, освен това — ако си добро момиче и правиш каквото ти кажа.

Лицето й помръкна.

— Ще си бъда ли вкъщи за събота? Тогава е купонът на Мелиса. Покани ме да преспя там и трябва да отида.

Не и отговорих. Не бях достатъчно опитен, за да подобря настроението й.

— Пат е идвал у вас. Не може да не си го спомняш, а?

— … И трябва да й купя подарък. Изплетох й няколко гривни, но искам и още нещо.

— Е, днес ще се опитаме да намерим Пат, защото той ще ни помогне да те върнем вкъщи. Може би ще имаме време да потърсим нещо за приятелката ти, какво ще кажеш?

— Къде е Пат?

— Предполагам, че може да е в ресторанта. Но когато идем там, трябва да си много послушна и да не приказваш с никого. Ако някой те заговори, искам само да кимаш или да клатиш глава, разбра ли? Трябва да сме адски внимателни, иначе няма да разберем къде е Пат и после може да загазим.

Сигурен бях, че ще ме послуша. Зад търговския център беше направила каквото й казах. Чувствах се виновен, че съм й обещал да се прибере вкъщи, но не можех да измисля по-добър начин да контролирам поведението й, а и ако имах късмет, нямаше да съм там, когато най-после й разкриеха истината.

Преди да излезем от стаята, трябваше да свърша още няколко неща. Хванах левия долен ъгъл на одеялото на моето легло и го издърпах така, че да се получи диагонална гънка. После извадих клечка кибрит от кутийката, която бях взел от рецепцията, и я пъхнах между стената и дългия шкаф с чекмеджета под телевизора. С химикалка отбелязах на стената точка и я скрих с главичката на кибрита. Накрая поставих щипката за документи в едно от чекмеджетата и леко усилих звука на телевизора.

Бързо огледах стаята, за да се уверя, че не съм оставил нищо компрометиращо, дори върнах телефонния указател на мястото му в чекмеджето. Пистолетът все още бе в тоалетното казанче, но с това нямаше проблем. Нямаше никакви причини да влезе чистачка, да не говорим за полицията със заповед за обиск.