Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Вече бяха изминали може би двайсетина минути. Минах през две достатъчно оживени бензиностанции, но те бяха модерни, с вътрешни тоалетни.

Накрая открих каквото търсех, външна тоалетна с надпис „Ключът се получава на касата“. Проверих дали вратата е заключена, после продължих нататък.

Сега търсех две неща: място, откъдето спокойно да мога да наблюдавам предния двор, и маршрут за измъкване. По-нататък, от отсрещната страна на пътя, имаше поредица адвокатски кантори, кредитни каси и застрахователни бюра в прекрасни тухлени сгради от трийсетте години. Помежду им се виждаха утъпкани пътеки. Минах по една от тях и излязох на успореден път, завих надясно, последвах пътя до първата пресечка, завих наляво, после отново надясно. Целият район беше подходящ за правене на завои и увеличаване на дистанцията. Върнах се при бензиностанцията по друг път.

На стотина метра оттатък улицата видях автобусна спирка. Отидох там и зачаках. Трябваше всичко да изглежда естествено, трябваше да имам причина да правя онова, което правех. Наоколо имаше двама–трима души, после опашката постепенно нарасна, дойде автобус и отново останахме двама–трима. Гледах към табелата на всеки от автобусите и правех физиономия, с която показвах, че не е онзи, който ми трябва.

В последно време хората не носят със себе си много пари, особено тук, в страната на кредитните карти. Идеалният обект винаги е турист — те обикновено имат повече пари и туристически чекове — но тази част на града не изобилстваше с туристи.

За около трийсетина минути на бензиностанцията спряха четири–пет вероятни обекта, но, за съжаление, очевидно никой от тях не се нуждаеше от тоалетна. Помислих си за Кели, надявайки се, че е погълната от телевизора.

В един момент пред бензиностанцията спря двайсетина годишен бял тип с лъскаво камаро. Автомобилът беше с временни номера в очакване на нова регистрация. Мъжът носеше торбест анцуг в червено, синьо, зелено и оранжево и бе обут с високи маратонки. Косата му бе обръсната отстрани и останалата част стърчеше право нагоре. Аудиоуредбата на колата гърмеше толкова силно, че усещах вибрациите под краката си.

Той напълни резервоара и влезе вътре да плати. Когато типът се появи отново, носеше нещо като парче дърво. Зави наляво към тоалетната. Това беше моят човек.

Вдигнах си яката и пресякох улицата. Той прибираше портфейла си в горнището на анцуга и дърпаше ципа. Вече бях проверил камерите на гаража — нямаше да представляват проблем: бяха насочени към колонките, за да записват номерата на автомобили, избягали без да платят, а не към края на сградата, за да снимат крадци на тоалетна хартия.

Докато се отдалечавах от спирката, имах вид просто на човек, на когото му се пикае и не може повече да чака автобуса. Нямаше вероятност някой да ми обърне внимание. Сутрин хората си мислеха за очакващия ги работен ден, за ипотеките си, за децата или за главоболието на жена си предишната вечер и едва ли щяха да се развълнуват, че някакъв субект отива до тоалетната. Вървях към вратата достатъчно енергично, така че да приличам на човек с най-пълния мехур на света. Стигнах и влязох вътре.

Помещението беше квадратно, с дължина около три и половина метра и сравнително чисто. Миришеше на почистващи препарати. Точно пред мен имаше два писоара, мивка и монтирана на стената поставка за салфетки. Моят човек бе в една от двете кабинки отдясно.

Чух звук от разкопчаване на ципове, шумолене на дрехи и лека кашлица. Затворих вратата зад себе си и блъснах с крак отдолу двете запънки. Вече никой нямаше да влезе или да излезе от тук, освен ако аз не поисках.

Застанах пред писоара и се направих, че пикая. Ръцете ми бяха пред мен, но държах стоманения цилиндър. Щях да остана с гръб към него, докато не излезеше да си измие ръцете.

Останах така две–три минути. Чух го, че се облекчава. Звукът утихна, после спря. Този май прекалено се бавеше. Завъртях глава надясно, сякаш за да погледна навън през малкия зарешетен прозорец, но продължих да се преструвам, че уринирам, в случай, че може да ме вижда.

После уж случайно погледнах зад себе си и зърнах нещо наистина странно. Кабинките в американските обществени тоалетни са с летящи врати и отдолу и отгоре има повече разстояние, отколкото например в Англия. През долната пролука виждах десния му крак, стъпил на земята и обърнат към тоалетната. Единият крачол на анцуга висеше около глезена му. „Странна поза — помислих си аз, — но какво толкова.“ После забелязах, че вратата е открехната няколко сантиметра. Мъжът не я беше заключил.